Лионор Флайшър - Герой по неволя

— Пусни я пак — нареди Гейл. — От началото. Много бавно.

Пръстите на Джоан се задвижиха по големия контролен пулт пред нея и драматичните кадри на Чъки от полет 104 се явиха на монитора, кадър по кадър. Пожарът — ужасяващ и застрашителен при целия свой блясък, изпълни екрана. После камерата се изтегли назад и зрителят видя младия пожарникар Дентън, странно футуристичен в огнеупорния си костюм и каска, с мъка да се изкачва по брега с един оцелял на гръб. От едната му страна вървеше храбрата млада стюардеса Лесли Шугър, окървавена, с окъсана униформа. Беше чудесен репортаж, великолепен репортаж, който щеше да спечели награда. Колко жалко, че Дентън не беше героят.

— Върни! — извика внезапно Гейл. — Върни! Мина го.

Джоан превъртя лентата на висока скорост. Екранът пак се изпълни с огън.

— Сега! — каза Гейл тихо, вперила очи в екрана. — Пусни го пак.

Огънят запълзя надолу към носа на самолета.

— Продължавай — прошепна Гейл.

Полазиха я тръпки, обзе я някакво интуитивно, необяснимо усещане, че ще разкрие нещо от изключително голямо значение. На екрана Боингът щеше всеки момент да избухне. Ето! До небесата! Екранът се запълни от гигантско огнено кълбо, като при атомна експлозия.

— Тук! Точно тук!

Джоан стопира кадъра и всички се наведоха напред, за да погледнат къде сочи лакираният в червено нокът на Гейл. Долу, в крайния десен ъгъл на кадъра, в задния план, имаше малък силует, не по-голям от точица.

— Увеличи го, Джоан — притаи дъх Гейл.

Младата жена кимна и пръстите й заиграха по копчетата. Малката фигура стана по-голяма, дойде в средата на кадъра, увеличи се още повече.

— Стоп! — каза Гейл, а тръпките, които лазеха по гърба й, станаха толкова силни, че тя се разтрепери.

Образът замръзна на екрана, заемайки го изцяло. Беше уникално. Нищо подобно не бе показвано преди. Притежаваше толкова вълнуваща тайнственост, че не можеше да откъснеш очи от него. Изображението показваше малка, слаба фигура, която очевидно тичаше, с вдигнати ръце, едната притисната към главата, а другата протегната към небесата. Лицето на силуета бе забулено в мрак. Открояваше се ярко на огнената стихия и контрастът беше зашеметяващ. На фона на пожара човекът изглеждаше нищожен, но въпреки това мъжът някакси омаловажаваше огъня поради простия факт, че е оцелял, че е бил по-силен от суровата му стихия.

В живота на човек има може би три или четири изображения, които не могат да бъдат забравени. Те са запечатани в паметта ви и предизвикват усещания, които не можете да потиснете. В наше време има две подобни картини: разплаканата млада жена, протегнала отчаяно ръце към невъзмутимите небеса, коленичила до тялото на заклан студент от Кент Стейт. Другата е невероятно трогателната гледка на Каролин и Джон Кенеди, докато стоят до забулената им в черен воал майка и гледат преминаването на погребалната процесия на баща им, а Джон-младши отдава чест.

Още едно такова изображение: мъж без лице, който оцелява под блясъка на зловеща експлозивна сила, сила, на която той попречва, отнемайки от зейналата й паст живота на много хора. Изображение на мълчалив героизъм. Това беше образът, който щеше да прикове въображението на цялата страна.

Всъщност картината изобразяваше Бърни ЛаПланте, вдигнал едната си обувка и уловен на лентата в мига, в който си бе изкарал ума от експлозията, но въпреки това бесен и псуващ като папагал на стар моряк. Обувката в ръката му се губеше в общата затъмненост на фигурата и не личаха никакви подробности. Само един тичащ мъж и ужасяващият взрив.

— Това той ли е? — недоверчиво попита Дийкинс, втренчен в изображението.

— Кой друг? — отвърна Гейл с въпрос. — Всички други са налице. Това е нашият герой!

— Дори не съм го забелязал — каза Чъки. — Бях фокусирал върху драматичния сюжет на преден план, един храбър пожарникар запълва кадъра.

Дийкинс размишляваше. После се обърна към монтажистката.

— Има ли възможност да направим електронно увеличение, според тебе? Да изсветлим картината и да го разпознаем?

— Никаква! — гордо каза Чъки. — Такава е камерата, има си свой собствен живот. В такива моменти, когато запечатваме исторически мигове в калейдоскоп от цветове и драматизъм, сякаш ставаме едно цяло с нея.

Трябва да простите на Чъки, много е млад и обича работата си.

Джоан се вгледа отблизо в екрана, като изучаваше изображението.

— Всъщност не се вижда лице. Няма откъде да се почне. Ще се получат само големи точки.