Лионор Флайшър - Герой по неволя

— Как изглеждаше? — попита Гейл с притаен дъх. Въпрос за шестдесет и четири хиляди долара.

Лесли се поколеба, припомняйки си. Пред очите й ясно изплува картината на героя, който се появи от задната част на кабината, първо със Смит, а после с Гейл, която висеше през раменете му. Въпреки че не беше едър или мускулест мъж, на нея й се видя като олицетворение на сила. Но лицето му… лицето му оставаше в пълен мрак, забулено от кал и сажди. Лесли не можа да опише нищо от него. Въздъхна и разочаровано поклати глава. Всъщност въобще не бе видяла лицето му.

Спомените на господин Смит не бяха по-изчерпателни от тези на Лесли.

— Видях само едно лице, цялото в мръсотия. Просто се появи и тръгна към мен през дима. Наистина мислех, че ще умра.

— Каза ли ви нещо?

Смит се замисли.

— Попита ме… дали аз съм Флетчър.

Флетчър? Не беше голяма нишка, но единствената, за която можеха да се хванат.

Джон Бъбър остави Бърни ЛаПланте пред магазина на „Гъмли“ и затрополи с комбито по пътя си. Въпреки че бяха пътували заедно и бяха разговаряли надълго и нашироко, двамата мъже не се бяха представили един на друг и се разделиха като непознати. Бърни беше нервен, когато влезе в службата за почистване на килими. Знаеше, че е закъснял. Знаеше, че шефът му — лигав и дебел мъж на име Бил Робинсън — няма да повярва на нито една дума от разказа му. Но помислете в какво трудно положение се намираше Бърни — беше преживял какви ли не изпитания, като се почне от героизма му при разбития самолет и се стигне до счупването на колата. Не беше спал цяла нощ. Беше смазан. Беше разорен. Имаше неприятности със закона. Нямаше обувки. Отгоре на всичко пак беше закъснял за работа.

Но също така отделете малко внимание и на положението на Робинсън — пред него се е свила най-мързеливата, най-лъжливата, най-окаяната човешка отрепка, с която някога си бе имал работа. А това беше само за начало. Още по-лошото бе, че докато предишният Бърни ЛаПланте имаше поне прилично чиста и относително представителна външност, новият Бърни ЛаПланте изглеждаше, сякаш бе изстърган от дъното на кофа за боклук. А имаше и наглостта да му обяснява защо е закъснял. Освен че нанасяше щети на фирмата, го и обиждаше.

— Една дума! — изрева Робинсън с все сили. — Една дума, ЛаПланте, и си уволнен! Разбра ли? Една дума!

Бърни повлече изтощения си труп към канцеларията след Робинсън.

— Бил, аз…

— Не казвай „Бил“, Бърни! Не казвай нито дума! Не ти ли казах „Само една дума и си уволнен“?

— Аз…

— Знаеш ли защо? — попита риторично многострадалният Робинсън и продължи, без да изчака отговор. — Защото ще бъде извинение! Ще бъде извинение номер четири хиляди сто и шест! Не, по-скоро четири хиляди сто и дванадесет. Толкова извинения си ми пробутвал, Бърни. Броя ги с компютъра. Всичките ги знам наизуст, Бърни.

Но Бърни не успя да се въздържи. Беше невъзможно. Оставаше без всякаква надежда. Отвори уста и издаде слаб хленч, през който каза:

— Бил, имам някои затруднения със закона и…

Робинсън изду силно бузи, а лицето му придоби неприятно морав цвят.

— Край! Ти проговори! Уволнен си! Изчезвай оттук! Вън! — косматият му пръст, треперещ от гняв, сочеше вратата.

— Бил, послушай… — замоли се Бърни. Беше отчаян, не трябваше да губи работата си. Гласът му се задави и секна.

Робинсън не можеше да бъде убеден.

— Вън! — изрева той, все още сочейки вратата. — Предупредих те! Боже господи, чакат ме клиенти! А ти щеше да се появиш в тоя вид, нали? Да се покажеш пред хората по шибани чорапи!

— Бил, имам финансови проблеми — умоляваше Бърни, но Робинсън не беше в състояние да прояви съчувствие, беше стигнал почти до апоплектичен удар.

— Не ме интересуват твоите проблеми, ще мисля за моите проблеми. Ти си един от моите проблеми! — Изглеждаше невъзможно Робинсън да изкрещи по-силно, но успя. — Вън! Вън!

Нямаше никаква надежда. С отпуснати рамене и дребно тяло, смазано от изтощение и напрежение, Бърни се затътри вън от „Суперпочистване на килими — Гъмли“. Нямаше кола, нямаше обувки, до апартамента му имаше цели пет километра. Валеше адски силно, а Бърни ЛаПланте беше единственият човек без чадър. Какво повече можеше да му се случи? По пътя към дома можеше да го блъсне автобус, друго не оставаше.

Смешното бе, че нито едно от тези неща не беше лъжа. Той наистина имаше финансови проблеми, наистина имаше неприятности със съдебните власти, а към това можеха да се прибавят семейните проблеми, проблеми с характера и доверието към него, а сега — и проблемът с дрехите и придвижването му. Но никой не се интересуваше, никой не желаеше да слуша.