Лионор Флайшър - Герой по неволя

Минаха часове, влачейки леденостудените си минути. Беше някакъв кошмар. По някое време спря да вали и просмуканите дрехи на Бърни започнаха да изсъхват, от което му стана още по-студено. Най-накрая тази ужасна нощ завърши с прозявка и на изток се появиха първите бледорозови отблясъци на ноемврийското утро. И тогава един автомобил спря да вземе Бърни.

Нека се върнем и допълним думата „автомобил“. Превозното средство наистина някога е било лека кола. През 1973 година, когато е слязла от поточните линии на „Форд“, е била семейно комби с място за деца и куче, а зелената й боя е светела оптимистично и фаровете й са работели като два маяка. Радвала се е на удобни тапицирани седалки, несмачкани калници, непропукани стъкла, а задната й седалка не е била затрупана с боклуци, дъното на багажника не е било прогнило от ръжда, нито е било препасано с парчета овехтяло въже. Имала е ресори, амортисьори и гладко работещ двигател. Сега нямаше нито едно от тези неща. Можеше да се похвали само с изкорубена ламарина и ръжда, както и с колекция от парцаливи вещи, вързани за багажника на покрива със старо въже. Сега това бе кола на бедняк, единственият дом на бездомника. Сега колата принадлежеше на Джон Бъбър.

Няма значение на какво приличаше, все пак спря, нали? Един несретник спря да качи друг, това беше другарството на пътя. Бърни ЛаПланте се качи уморено. Беше капнал от изтощение, всеки мускул го болеше. Настани се до Бъбър на предната седалка. От прокъсаните останки тапицерия на седалката изхвръкнаха оголени пружини и се забиха в раменете и задника на Бърни, но какво от това? Все пак се движеха, нали? Движеха се бавно през сутрешния поток коли, устремени към града, понякога едва-едва кретаха, но се движеха.

За първи път, откакто самолетът бе катастрофирал, Бърни разполагаше с публика, която нямаше къде да мърда. Умираше от желание да разкаже на някого какво бе преживял. Вече беше ужасно, полумъртво изтощен, очите му блестяха трескаво, а косата му стърчеше на малки кичури във всички посоки. Не изглеждаше напълно с всичкия си и историята, която той разказа на един дъх, приличаше на бълнуванията на луд. Но Джон Бъбър беше човек, който изслушваше другите, затова изслуша Бърни ЛаПланте, почти без да го прекъсва.

— Наистина ли влезе вътре? В горящ самолет? — Бъбър не можа да се въздържи от този въпрос, нито да прикрие недоверието в тона си.

— Вътре! — Бърни изграчи драматично. — Вътре , за бога! Направо се задомих в проклетото чудо! Щом обръщах гръб да си ходя, все се намираше по някой, дето да иска да го спася. Тъмно като в рог, навсякъде само дим… А после бу-у-у-м! Експлодира! Можех да умра!

Бъбър изгледа Бърни с леко съмнение. Ако някога един човек е изглеждал неспособен да спаси други при нещастен случай, това беше разчорленият мръсен дребен бърборко до него. Но Джон Бъбър беше преживял какво ли не и не бе склонен да се съмнява дори в най-невероятните измишльотини, докато не бъдат опровергани. Човек никога не знае.

— И ти измъкна хора оттам? Ти си… герой.

Герой. За пръв път тази дума се прокрадна в главата на Бърни ЛаПланте. Но той не можеше да я приложи за себе си.

— Не, оплесках всичко — каза той мрачно, като се сниши в неудобната седалка. — Опитвах се да впечатля онова дете, не ме питай защо. Щях да спася неговия старец, но не можах да намеря горкия негодник. Сигурно е хвръкнал във въздуха.

Джон Бъбър тъжно поклати глава.

— Загубих баща си, когато бях малък — каза той тихо.

Но Бърни не обърна внимание, захласнат единствено в собствения си разказ.

— Изпарих се колкото можах по-бързо. Нямах смелост да се изправя пред детето.

— Много хора не биха се и опитали — каза замислено Бъбър. — Било е много храбро дори да опиташ…

— Или по-скоро глупаво! — промърмори Бърни.

Бяха стигнали града. Задръстването беше страхотно и комбито напредваше съвсем бавно. На следващото кръстовище едно такси се вряза пред тях, като насмалко не ги блъсна и Бъбър заби спирачки. При внезапното спиране Фордът силно се разклати и един кашон от задната седалка полетя напред, като фрасна Бърни по главата и го посипа със смачкани кутии от бира.

— Съжалявам — извини се Бъбър. — Просто ги нахвърляй отзад.

Той продължи със своята тема, която силно го интересуваше и на която бе отделил толкова размисъл.

— Много хора биха казали, че героизмът е точно това: глупост. Да извършиш нещо, което — ако поразмислиш — не би направил. Защото не е в твой… интерес.