Лионор Флайшър - Герой по неволя

Но полицаят клатеше глава със снизхождение към дребния мъж, чийто мозък беше разбъркан от ужасното изпитание. Сигурно се намираше в шок.

— Не сте били в колата си, сър, претърпели сте самолетна катастрофа. Но всичко ще се оправи. Трябва да идем при лекаря…

Той поведе Бърни по посока на медицинския пункт, но в това време притича Сюзан с изписана на лицето тревога.

— Моля ви, офицер, моля ви, дъщеря ми се нуждае от лекарска помощ.

Бърни използва това разсейване, за да се измъкне от приятелската прегръдка на полицая. Докато офицерът се обърна, за да помогне на жената, Бърни се изпари оттам, като затъкна откраднатата чанта още по-навътре в панталоните си. Пое си въздух с облекчение: за една бройка! За една бройка да го сгащят!

Чакай малко! Спри! Бърни се вторачи, премигна и пак се вторачи. Там беше колата му, безценната му Тойота, от едната страна на моста, покрита от дълбок слой противопожарна пяна. Вече не приличаше на кола, а по-скоро на сметанова торта. Беше толкова неузнаваема под пяната, колкото и Бърни под саждите и калта. Сега напълно си подхождаха, Бърни ЛаПланте и неговата Тойота.

Бърни закуца нещастно към колата си и я загледа с горчивина. Държиш се приятелски с хората и виж как ти се отплащат! Какъв късмет! Защо му трябваше да се забърква? Като въздъхна, той бавно изтри пяната от предното стъкло.

— Тая гадост сигурно ще съсипе боята — измърмори той.

Като цяло вечерта беше една от най-скапаните в живота ми, помисли си Бърни. Първо се загуби, после за малко не се сблъска със самолет, после падна в проклетата река и когато стана, беше целият в кал, с унищожени дрехи, после се опита да измъкне онзи човек от самолета, за да изпълни обещанието към сина му, но не успя. Освен това не беше удържал на уговорката да заведе собствения си син на кино, а сега проклетата му кола стоеше тук под одеяло от пяна и приличаше на лимонов еклер. Чувстваше се напълно изтощен и безполезен — беше поел една отговорност и не я беше изпълнил.

Това състояние беше съвсем непознато за Бърни ЛаПланте. Никога досега не бе изпитвал подобни чувства с такава сила и те заплашваха да го завладеят. Той тръсна глава, за да я опразни откъм мисли. Сега трябваше да иде у бившата си жена и да се опита да обясни на нея и на Джон какво се бе случило с него тази вечер. А и той самият едва можеше да го повярва.

Стоеше там мокър, мръсен, изтощен и кашлящ, и срещу това не беше спечелил нищо, освен може би някои ценности, които можеше да се окажат в чантата на жената. С изключение на чантата, вечерта за Бърни ЛаПланте беше безусловен и абсолютен провал.

А най-лошо от всичко — Бърни беше загубил една от скъпите си обувки.

Когато чу пухтенето на Тойотата, Евелин ЛаПланте отиде с твърда стъпка до входната врата на дома си и я отвори ядосано, като я затръшна в стената. На прага стоеше злощастна фигура — никому ненужният бивш неин съпруг Бърни, най-големият несретник на този свят. Мокър като плъх, с изцапано лице и само една обувка.

Тя дори не му даде възможност да отвори уста.

— Той те чака цели три часа! — изкрещя тя укорително.

Бърни не трепна. Господи, Евелин беше направо бясна! И щеше да побеснее още повече, когато чуе оправданието му. Дори и на него му звучеше като фантасмагория. Но все пак замънка като ученик пред директора.

— Няма да повярваш, Евелин! Направо фантастично! Както идвах насам…

— Толкова съм уморена от твоите дивотии, Бърни — прекъсна го Евелин с отпаднал глас. Крайчетата на устните й увиснаха горчиво, което беше жалко, защото когато се усмихваше, беше направо красива. С внушителен ръст, десетина сантиметра по-висока от бившия си съпруг, Евелин ЛаПланте имаше големи и сиви изразителни очи, гъста къдрава коса, наскоро подстригана късо, и чудесна фигура. Когато се усмихваше, цялата стая светваше. Бърни си го спомняше смътно, защото беше изминало доста време, откакто Евелин му се бе усмихвала.

— Ев, вината не е моя! — Бърни пристъпваше на прага, мокър и нещастен. Евелин умееше така да го пронизва с поглед, че дори истината замръзваше на устните му. Той се опита да изглежда искрен, да я предразположи, но знаеше, че губи битката.

— Опитвам се да ти разкажа тази невероятна…

— Вината никога не е твоя, Бърни — отвърна рязко жена му, подемайки своите изтъркани реплики на все същата стара песен. — Никога! Ти провали живота ми, сега ще провалиш и живота на Джон, но никога няма да поемеш отговорност за каквото и било!