Лионор Флайшър - Герой по неволя

На площадката, където се криеше, Джон ЛаПланте усети как очите му се наливат със сълзи. Той не обичаше майка му да говори с баща му по този начин. А и изгаряше от желание да чуе оправданията на баща си. Дори нямаше търпение. Беше сигурен, че Бърни е преживял някакво истинско, фантастично приключение.

Чувствата на Бърни също бяха засегнати. Ев бъркаше в раната, без да подозира, че това, с което го подиграваше, бе самата истина. Ама че ирония, помисли си Бърни, след като не ми отдели дори минута, за да ме изслуша.

— Просто му давах някои съвети. Да го подготвя за живота. Нали не искаш да порасне мекушав, Ев. Животът навън е труден. Истинска джунгла.

Възможността бе твърде привлекателна, за да я изпусне. Евелин ЛаПланте отвори широко външната врата.

— Обратно в джунглата, Бърни — каза тя твърдо. — Лека нощ!

Вратата се затръшна силно зад гърба му. Бърни въздъхна и се затътри надолу по стъпалата към колата си. Тази среща с бившата му съпруга наистина преля чашата, подходящ завършек за една чудесна вечер. Когато отвори вратата откъм шофьорското място, той забеляза откраднатата чанта да стърчи изпод съседната седалка, където я беше захвърлил. Не е за вярване, но я беше забравил напълно. Като се провря зад волана, той взе чантата на Гейл Гейли в скута си и започна да тършува из съдържанието й.

Първото нещо, което издърпа, беше наградата на Гейл — Сребърния микрофон. Бърни нямаше представа какво е това, но, изглежда, щеше да донесе някой и друг долар. Той го мушна в джоба на якето си за по-късно. Най-блазнещ обаче беше портфейлът. Дори само кожата говореше за богатство — мека на пипане, еластична и като коприна. Вътре трябваше да има мангизи, мангизи и кредитни карти.

Бърни не беше разочарован. Имаше тесте банкноти, няколко стотачки, доста по петдесет, най-малко десет по двайсет, а останалите бяха по десет и пет долара. Имаше най-малко осем-деветстотин долара. Кредитните карти също струваха нещо, повечето от тях бяха златисти, значи с неограничен кредит, и съвсем нови. Тъй като я бяха откарали в болницата, едва ли щеше да се сети да анулира кредитните си карти. Да, към тези карти Еспиноза и Варгас щяха да проявят жив интерес. Трябваше да уговори нова среща в „Шадоу Лаундж“.

Но първо се налагаше да свърши нещо друго. Като излезе от колата, той звънна на звънеца на Евелин.

Евелин ЛаПланте се намръщи, когато чу звънеца; прекрасно знаеше, че беше онзи безполезен червей, бившият й съпруг, кой друг можеше да бъде? Добре щеше да го нареди, да идва да безпокои почтените хора по това време.

— Да? Какво искаш? — попита тя с леден глас.

Бърни протегна една двадесетдоларова банкнота.

— Извинявай, Ев, че те безпокоя пак. Това е за Джон. Наградата му… за портфейла, който намери. Когато… ъ-ъ… го върнах, казах на човека, че трябва да награди с нещо сина ми, задето го е предал, за честността му. Да се научи детето, че честността се отплаща.

Очите му срещнаха тези на Евелин и в тях той прочете пълна безрезервна вяра във всяка глупост, която току-що беше надрънкал. Знаеше, че с по-нататъшни спорове няма да я убеди. Затова прехапа устна и гласът му прозвуча покорно, почти примирено.

— Просто му ги дай, Ев — той напъха банкнотата в ръката й, а дългите й пръсти се затвориха около нея.

После външната врата отново се затвори, този път окончателно.

Е, случаят може да се запише като пълно крушение. Бърни си скъса задника да спасява непознати, Бърни загуби обувката си, Бърни не успя да се види със сина си, Бърни трябваше да изтърпи тона на Евелин, и сега, сякаш всичко това не бе достатъчно, Тойотата на Бърни избра точно този момент, за да предаде богу дух и да се строши. По средата на магистралата тази проклета таратайка се задави веднъж или два пъти и замря. Безжизнен труп, готов за моргата.

С усилие Бърни ЛаПланте избута Тойотата от пътя в страничното платно на магистралата. Щеше да си стои там, докато не дойдат червеношийките и не я покрият с листа. Или докато щатските полицаи не я извлекат до сметището. Беше вече много късно, а рано сутринта Бърни трябваше да се яви в „Суперпочистване на килими — Гъмли“. Къщата на Евелин се намираше на края на света, а там не можеше да се върне. Май ще трябва да се кача на стоп до града, помисли си той.

Я помисли по-хубаво, Бърни. Кой ще спре хубавата си чиста кола, за да качи окъсан, покрит с кал скитник с една обувка? Само насън. Въпреки това Бърни застана встрани на пътя и вдигна палец. Изненадващо е какво оживено движение минаваше по това време на нощта, като най-съществената дума тук е „минаваше“. Не спираха тировете, не спираха джиповете, не спираха комбитата, натъпкани с друсани младежи, не спря дори един Кадилак, пълен с монахини. Бърни ЛаПланте стоеше на банкета с вдигнат палец и им гълташе праха.