Лионор Флайшър - Герой по неволя

Бърни махна и последната бирена кутия от себе си и погледна с любопитство човека, който го беше качил. Видя развлечен мъж с маслинен тен на кожата, горе-долу на неговата възраст и облечен — ако изобщо можеше да се нарече така — в бракувани войнишки дрехи. Както повечето бедняци, той явно носеше всичките си дрехи, натрупани върху тялото му на обемисти слоеве. Под карираната риза и широките панталони с цвят каки бе навлякъл няколко жилетки, не един, а два шала, очевидно спасени от боклука, старо яке и овехтял маслинено зелен шинел. На ръцете си имаше ръкавици без пръсти, а върху дългата му черна коса вместо шапка се мъдреше вълнен чорап. Мъжът не беше се бръснал и тъмната четина допринасяше за противния му вид. Докато преценяваше Джон Бъбър обаче, Бърни не успя да долови интелигентността на хубавите му черни очи.

— Ти май имаш проблеми с пиенето, а? — Бърни вдигна бирената кутия.

Бъбър поклати отрицателно глава.

— Продавам ги на вторични суровини. Така вземам малко пари за бензин и храна.

Бърни се извъртя и с любопитство хвърли поглед на задната седалка. Беше отрупана с неща, които на пръв поглед изглеждаха боклуци, но той успя да различи стар войнишки спален чувал, нещо като преносима печка и разни пакети и кутии от обичайните за супермаркетите храни.

— Ама ти май живееш тук, за бога!

— В лошо време, да — кимна Бъбър. — През повечето време нощувам на лагер в гората. Мислех, че и теб е застигнал лошият късмет, когато те качих.

Косият му поглед се спря на окъсания вид на Бърни, оплесканото с кал лице и босия му крак.

— Лош късмет ли! — Бърни нададе възмутено вой. — Ей, нали ти казах, един проклет самолет ми се стовари от небето! В Америка, за бога! Виждаш ли тая обувка? — той вдигна обутия си крак, за да може Бъбър да се възхити. — Обувки за сто долара! Една обувка! — Като я събу, той я размаха ядосано пред носа на Бъбър.

— Трябва да я подариш на някой еднокрак — кротко предложи Бъбър.

Бърни му хвърли бърз поглед. Тоя човек май наистина говореше сериозно. Ама че смахнат!

— Еднокрак ли! Виж, защо не ме свалиш при следващата отбивка? Ще си взема автобуса.

Бъбър поклати глава.

— Ще те закарам докрая. Познавам такъв човек. На пункта за вторични суровини има един еднокрак…

Отвратен, Бърни пусна обувката долу на пода.

— Продай му я. Ще вземеш някой долар да ти компенсира бензина.

— Той едва ли има пари.

Но Бърни вече бе забравил за обувката. Сега размишляваше как можа този неудачник да го вземе за друг неудачник. Как е могъл да помисли, че са от една и съща черга — той, работещият човек, и този несретник, който преживява в багажника на колата си.

— „Лош късмет“ — промърмори той с яд, а после повиши глас на Бъбър. — Само дето съм поокалян. Имам хубав апартамент, телевизор… — Млъкна, защото с нежелание си спомни, че телевизорът вече беше минало. — Стереоуредба. И все още ще имам работа, ако стигнеш до центъра за по-бързо от шест месеца.

Джон Бъбър хвърли тъжен поглед на таблото, където плетеница от разкъсани жици и празен контакт говореха за бившето наличие на някаква аудиосистема.

— И аз имах навремето стерео, но го откраднаха. Жалко, че не можем да чуем новините, а?

— Новините ли! Какво, да не се тревожиш за стоковата борса? — присмя се Бърни.

— Самолетната катастрофа! Не те ли интервюираха?

За Бърни ЛаПланте това бе нова и неприятна мисъл.

Едно беше да говори за преживяното, а съвсем друго — да те свържат с мястото, където е била открадната чантата, и да те посочат като човека, който не успя да спаси Флетчър. Освен това Бърни имаше предостатъчно причини да избягва публични изяви.

— Да ме интервюират ли? Да не се шегуваш?

— Щом си бил при самолетната катастрофа и си измъквал хора… — Бъбър започна логично.

Бърни се начумери. Не му харесваше накъде отиват нещата.

— Не давам интервюта, приятел. Това са пълни глупости. Дръж се в сянка, това ми е девизът.

— Да, но не те ли снимаха? — попита Бъбър.

Бърни се намръщи още повече, докато размишляваше, после поклати глава. Всъщност в цялата онази бъркотия не беше забелязал, но не. Никой не го беше снимал. Беше почти сигурен. Все едно, темата силно го притесняваше, затова се помъчи да я смени.

— Слушай, имам някои правни проблеми. Адвокатите ми не желаят да говоря с журналисти. Не можеш ли да понатиснеш газта? Трябваше да бъда в службата още преди 10 минути.

Комбито Форд, модел 1973, което бе видяло много по-добри времена, се затътри напред в претовареното градско движение.