Лионор Флайшър - Герой по неволя

Бърни надникна зад Евелин в къщата.

— Тук ли е твоят приятел? Пожарникарят?

Евелин подсмръкна.

— Извикаха го по спешност, за истински спешен случай — каза тя подчертано, като наблегна на думичката „истински“. И двамата обаче не знаеха, че Елиът бе повикан при катастрофиралия полет 104.

— Защо не ме пуснеш вътре, да не будим целия квартал? — увещаваше Бърни. Тук на прага се вкочанясваше от студ, може би щеше да получи чаша кафе от Евелин и ако изиграеше картите си правилно, можеше да получи дори сандвич. Но дори повече от храната Бърни желаеше да си поговори, да изрази невероятното си изживяване с думи, да разкаже на друго човешко същество какво му беше минало през главата тази вечер. Може би това щеше да му помогне да разбере, защото все още не можеше да проумее всичко.

Но ако Бърни целеше това, беше дошъл на погрешен адрес. Евелин ЛаПлапте се бе наслушала на достатъчно негови лъжи, стигащи за два живота.

Присвит горе на вътрешната стълба, тих като мишка, Джон, който би трябвало да спи в леглото, наблюдаваше разиграващата се между майка му и баща му драма. Пусни го да влезе, мамо, молеше се той мълчаливо.

С неохота и нежелание Евелин пусна Бърни във всекидневната. Не можеше да проумее защо той упорства с глупавите си и невероятни оправдания. Никой дори и в детската градина не би му повярвал. Тя се опита да го прекъсне, за да му загатне за разочарованието, което синът му бе изпитал тази вечер, но Бърни не спираше да говори, дори й повиши глас.

— Ще ме оставиш ли да говоря, за бога? Опитвам се да ти кажа какво се случи. Случи се така, че…

— Винаги се случва едно и също! — изкрещя му в отговор Евелин. Никога не я беше виждал чак толкова ядосана. В гласа й дори се усещаха яростни сълзи. — Ти провали всичко! Но този път разби сърцето на сина си вместо моето! Беше толкова горд, нетърпеливо очакваше да иде на кино с баща си, а ти го предаде! Както предаваш всекиго, винаги! — Сякаш дори косата й пропукваше от ярост.

Бърни трепна, а Евелин млъкна и го изгледа критично, сякаш го забелязваше за първи път.

— Какво, да не би да си правил кални бани?

— Точно това се опитвах да ти обясня — започна Бърни напористо, но студеният и неприязнен поглед на Евелин го възпря. — Добре, няма значение — измърмори той, — само ми позволи да поговоря с Джои… да му се извиня.

Той не вярваше, че Евелин ще му позволи да види момчето, щом смята, че ще си измисля някакво щуро алиби, задето не се е появил.

Евелин ЛаПланте скръсти ръце и се изопна като един от гигантските каменни воини, които са пазели дворците в древен Китай. Цялата й стойка изразяваше отказ.

— Той е в леглото! Няма да го будиш и му разправяш врели-некипели, ясно ли ти е? Дойде си вкъщи от зоопарка и поиска да знае дали Елиът е „герой от войната“ като тебе. Искаше да знае колко души си убил.

— Елиът? — Бърни позволи лек сарказъм да се прокрадне в гласа му. — Проклетият герой пожарникар?

— Трябваше да му обясня склонността ти да… преувеличаващ — отвърна му Евелин. Никога не си бе позволила да каже на сина си, че баща му направо лъже. — Как в действителност си бил „в запас“ за около две седмици и как си убил не повече хора от другите чиновници машинописци в твоето поделение. Ни повече, ни по-малко.

— Три седмици, Ев — протестира Бърни. — И не съм му казвал, че съм убил някого. — В гласа му се долавяше искреност и огорчение, които бившата му жена взе за искрени.

— Може би не си — съгласи се Евелин неохотно. — Но си го оставил да го повярва, а това е също толкова лошо. А после трябваше да обяснявам за бездомните…

— Бездомните? — Бърни беше озадачен. Какво общо имаха скапаните бездомни?

— Как не всички те притежават апартаменти, как не всички играят на стоковата борса, как не всички возят бебета в количките, които бутат — Евелин вдигна големите си очи към небето, сякаш търси оттам сили. — Той е на десет години, Бърни! Впечатлителен е!

Изглежда, нямаше да му разреши да види Джон и Бърни започна да се поти. Кой знае дали ще може да го види, преди произнасянето на присъдата? Освен това искаше да каже на Джон какво се бе случило, да сподели със сина си обърканите и опасни събития на вечерта. Джон щеше да го изслуша. Джон щеше да му повярва. Той вярваше на баща си. А имаше и доказателство — Бърни щеше да му покаже единствената си обувка и да му разкаже как е загубил другата.

— Слушай, трябва да го видя. Важно е. Ев, имам причини, много важни причини…

— Използвай телефона, Бърни. Потърси го утре, ще се радва да те чуе. Къде ти е другата обувка? Няма значение. Не искам да знам. Някакво фантастично приключение, нали? Нещо наистина налудничаво.