Лионор Флайшър - Герой по неволя

— Госпожице, моля ви, имате счупена ръка.

Но ръката на Гейл вече беше безчувствена, почти не я усещаше.

— Кракът ми, той ме боли. — Изведнъж по-нагоре на брега тя забеляза камионетката на Новините на Канал 4. И там, полускрит под дъждобран, беше Чъки, момчето чудо, със залепено към обектива на камерата око, който снимаше неуморно.

— Чъки! Насам! Чъки, Чъки! — завика тя.

Прилича на… не, не може да бъде. Чъки се огледа да види откъде идва гласът, но Конклин пръв забеляза Гейл. Бяло-русите му вежди се повдигнаха от изненада, когато я видя да накуцва към тях, явно ранена, с разчорлена коса, ожулено лице, но със светнали очи. Той гледаше, не вярвайки на очите си, докато санитарите я грабнаха и поведоха обратно към носилката.

— Мътните го взели! Това е Гейли! — изпсува Конклин. — Гейли, на самолета ли беше?

Гейл се намръщи на неприятната поява на конкуренция. Конклин беше такъв натегач.

— Тоя материал е мой, Конк — отвърна рязко тя. — Аз го проучих.

Историята ставаше все по-интересна с всяка изминала минута, най-добрият репортер от Новините на Канал 4 беше сред оцелелите. Чъки нагласи видеокамерата си, насочи я към Гейл и започна да снима. Двамата санитари я притиснаха на носилката и я подкараха към чакащата линейка.

— Моля ви — каза единият, като се опитваше да отстрани журналистите, — тя трябва да иде в болница.

Но Гейл не беше още готова да се предаде.

— Намери стюардесата — инструктира тя по-скоро Чъки, отколкото Конклин. — Тази, която стоеше при изхода. Също и един човек, от пътниците, който ме измъкна. Говори с него. После ела в болницата, където ще направя интервюто, въведението и финала на материала. На всяка цена…

Вратите на линейката се затвориха с трясък и прекъснаха последните инструкции на Гейл, после линейката потегли и отведе Гейл със себе си.

Ед Конклин поклати глава полураздразнен, полувъзхитен.

— Голяма работа е — каза той на Чъки. — Не е за вярване! „Материалът е мой. Аз го проучих.“ Да не повярваш! — Той се ухили малко притеснен и обзет от необяснимото чувство, че най-голямата сензация на годината току-що му беше някак изтръгната от ръцете.

Операторът зареждаше камерата си с нова касета.

— Няма да повярваш какви снимки направих там — каза той, като си спомни героя пожарникар със спасената жертва на рамене. — Големи награди!

Обут само с една обувка, Бърни ЛаПланте накуцваше. При цялата бъркотия около пожара, експлозията, линейките, репортерите, разпилените наоколо оцелели от катастрофата, никой не забеляза дребната, окаляна и кашляща фигура, в която едва ли имаше нещо героично. Той закуцука покрай Конклин, Чъки, Дентън, пътници, лекари, полицаи, пожарникари и никой от тях не му обърна ни най-малко внимание.

Мина покрай господин Флетчър и сина му Ричи и ако момчето го беше видяло и познало, всичко можеше да бъде по-различно. Ако Бърни ги беше видял двамата заедно, ако беше разбрал, че все пак Флетчър е жив, всичко щеше да е различно. Но никой не забеляза Бърни, Бърни също не видя никого, съдбата възтържествува и събитията се развиха в предначертания си ход.

Когато най-накрая стигна до моста, където беше оставил Тойотата, Бърни замръзна от ужас. Скапаната му кола не беше там. По моста като мравки сновяха пожарникари и пръскаха с пожарогасителите си горящия корпус. Но от Тойотата нямаше и следа.

— Господи! — гласът на Бърни се издигна до пронизителен писък. — Колата ми! Къде ми е колата? — А, не. Мамка му. Само това липсваше, за да му се разкаже напълно играта. Той изстена на глас.

— Къде сте ранен, сър? — едно щатско ченге се озова на стона на Бърни и се приближи със съчувствие. Приближаването на полицая доста го изнерви. Единствената мисъл, която се въртеше в главата на Бърни ЛаПланте, беше за откраднатата от самолета чанта, немного добре скрита в колана на панталоните му под якето. Бърни се притесни, че ченгето ще я забележи, ще го арестува и шансовете му за кратка присъда ще отидат на кино.

— А? Ранен ли? Каква рана? — той притисна ръката си към якето, за да прикрие очертанията на чантата. Полицаят изтълкува движението на Бърни като причинено от болка и го прегърна през същата му ръка.

— Какво ще кажете да дойдете при линейката, сър? Да ви прегледат медиците?

Бърни се отдръпна нервно.

— Ей, не ми трябва никаква линейка, просто си търся колата. Сигурно е изгоряла или нещо такова.

Той добре усещаше очертанията на чантата до тялото си, която сякаш прогаряше дупка в него. Как така не я виждаше и ченгето?