Лионор Флайшър - Герой по неволя

Когато Дентън с мъка се изкачи на брега със Смит през рамо, Бърни отново търсеше скъпоценните си стодоларови мокасини. Опипваше калната трева и напрегнато оглеждаше земята. Оранжевият блясък от пожара в самолета улесняваше донякъде търсенето, но неособено успешно.

— Побързай, приятел! — подкани го пожарникарят.

Бърни победоносно изсумтя и вдигна една обувка. Само една, отгоре на всичко мокра и кална, но другата трябваше да бъде тук някъде. Той продължи да търси.

— Хайде, тъпако! — изрева разгневеният Дентън. Тоя тип сигурно беше най-глупавото същество, което пожарникарят бе виждал.

— Загубих си обувката! — озъби се Бърни в отговор. Не знаеше ли космонавтът кое е важно? Един мъж трябва да има обувки, нали така? И то две, те са чифт, вървят заедно. Само една нищо не струва. Трябваше да е там някъде. Без да обръща внимание на цялата олелия около себе си, на прожекторите, сирените, писъка на линейките, строгите заповеди на пожарникарите и полицията, Бърни търсеше другата си обувка.

В следващия миг полет 104 на авиокомпания „Мидуестърн“ експлодира така внезапно и така ослепително, както се ражда нова звезда в Космоса. Трясъкът беше страхотен, а взривът разтърси земята. Бърни ЛаПланте падна назад и се озова седнал на калния бряг. Нощта бе ярко осветена от пламъците, които се издигаха до небето. Бърни изопна гръб, ужасен.

— Мътните го взели! — промълви той, а очите му се разшириха от уплаха. Не беше време да си търси обувката.

Изправяйки се бързо на крака, Бърни хукна да бяга далеч от самолета, колкото се може по-далеч. Забрави за обувката в ръката си, а загубата на другата напълно изхвръкна от ума му. Боингът зад него се готвеше за втори взрив.

И наистина избухна! Втората експлозия беше много по-силна от първата, като на супернова звезда. Светлината беше достатъчна за едно малко слънце, а чудовищният шум щеше да остане завинаги в ушите на всички, коиго го чуха.

Бърни ЛаПланте тичешком хвърли поглед през рамо към самолета, който беше напълно погълнат от пламъци. Той се спря да види по-добре и под слоя кал и сажди лицето му беше тъжно. Сърцето на Бърни беше свито, защото бе нарушил обещанието си пред едно малко момче. Някъде в този ад изгаряше един мъж, мъж, когото Бърни трябваше да е спасил. Флетчър.

— Извинявай, приятел — прошепна той на глас. — Пфу! Ама че ужасна смърт!

Ед Конклин, младият журналист, облечен в репортерската си канадка, и Чъки, операторът на Гейл Гейли от Новините на Канал 4, бяха сред първите журналисти на местопроизшествието. Това беше новина номер едно, грабващо вниманието заглавие, най-важното събитие за сутрешните новини. Бяха разположили камионетката с подвижното оборудване на пътя над речния бряг, откъдето виждаха всичко. Чъки, загърнат в зелен войнишки дъждобран, не си бе губил времето и бе заснел много филмова лента с паникьосани пътници, промъкващи се през тесния отвор и джапащи през реката с разкъсани и окървавени дрехи и със сковани от ужас лица. Беше фантастичен материал, а не по-малко фантастични бяха кадрите на страхотната стюардеса с подобаващо прокъсана униформа и един пожарникар в огнеупорен костюм, които бягаха от самолета един до друг. Пожарникарят носеше на раменете си пътник. Какви суперснимки, без грешка! Какъв герой! Какъв видеоматериал!

Под носа си Чъки започна да реди думи, както му идваха в главата, комбинация от психологичен анализ и коментар на цветовете.

— Едър план на пожара — си каза той, нагласявайки обектива. — Да… да… изтегляне. Навсякъде пламъци, спираме се на оцелелите, окъпани в огнени оранжеви отблясъци… да… да… внушително… голяма награда… оператор на годината… хайде, Чъки, давай! Господи, как снимаш само!

Шумът, пламъците, вълнението, прожекторите и студеният дъжд, стичащ се по лицето й, възвърнаха напълно съзнанието на Гейл Гейли. Шокът от счупването отшумя. Изведнъж мозъкът й заработи с пълна скорост и тя внезапно проумя какво се бе случило, беше участвала в самолетна катастрофа, един от пътниците я бе спасил, те бяха оцелели. Това беше най-страхотният сюжет в живота й и тя трябваше да се заеме с него. Нямаше да позволи да й го отнемат, докато се излежава на носилка.

Тя тръгна да слиза и двама санитари трябваше да я задържат.

— Добре съм, моля ви, добре съм! — възпротиви се Гейл. — Аз съм репортер. — Когато нараненият й крак докосна земята, тя се преви надве. — Оу!

— Госпожо, не сте добре — каза санитарят, опитвайки се да я върне обратно на носилката. Но Гейл беше твърдо решена и закуцука към множеството, като се подпираше на младия санитар вместо патерица.