Лионор Флайшър - Герой по неволя

Но не беше Флетчър. Бърни беше стъпил върху жена. Беше Гейл Гейли.

— Майната му! — избухна Бърни, разбираема реакция предвид обстоятелствата. Не беше се разбрал за това да има други за спасяване. Беше тук само за да намери господин Флетчър и детето му да спре да плаче.

А сега, по дяволите, се бе натъкнал на някой друг! Не беше честно. Лицето на жената беше изкривено от болка и тя стенеше, почти в безсъзнание.

Когато чу гласа на Бърни, Гейл отвори очи. Клепачите й затрепкаха и тя се помъчи да ги задържи отворени. Защото при нея имаше някого. Видя тънък лъч светлина от фенерче и лице. Гейл премига. Лицето. То беше почти невидимо. Нямаше черти, защо? В мъглата от болка и димната завеса Гейл не можа да съобрази, че чертите на мъжа бяха скрити от слой речна тиня. Лицето му беше загадка, появила се сякаш във видение. Но нямаше значение как изглежда мъжът. Важното беше, че друго човешко създание й се беше притекло на помощ.

— Кракът ми се е заклещил — каза тя тихо.

Бърни насочи фенерчето към крака на Гейл и в лъча му видя и чантата й, която лежеше зад главата извън полезрението й. Беше скъпа кожена чанта, безпризорна и много изкушаваща, великолепна възможност за дребен кокошкар като Бърни ЛаПланте. С огромно умствено усилие той успя да се откъсне от чантата и да насочи фенерчето отново към крака на Гейл.

Жената имаше право. Кракът й се беше заклещил доста здраво между двете седалки. Щеше да й е трудно да го измъкне, дори с помощта на двете си ръце, а по неестественото положение, в което тя държеше дясната си ръка, Бърни забеляза, че беше счупена.

— Можете ли… можете ли да ме измъкнете оттук? — попита боязливо Гейл.

— Да, разбира се, сигурно — отговори Бърни разсеяно, защото мислите му се въртяха около портмонето.

Не бъдете твърде строги към Бърни ЛаПланте и не очаквайте твърде много отведнъж. Не е ли достатъчно, че спасява хора? Това значи ли, че не може — както правеше в момента — да излезе от полезрението на Гейл сякаш оглежда крака й от друг ъгъл, да издърпа тайничко чантата към себе си и да я мушне под якето си, пъхвайки я в колана на панталоните си? Хайде, не очаквайте твърде много от човека. По едно добро дело на ден, моля.

След като прибра чантата на сигурно място, Бърни обърна внимание на крака. Той остави фенерчето на пода и се залови за работа с две ръце, кашляйки от усилието да диша в дима. Тъй като кракът се беше заклещил между две седалки, трябваше да употреби доста сила, за да го освободи.

Гейл изстена и затвори очи. Когато ги отвори, видя мъжа надвесен над нея, лицето му близо до нейното, тайнствено осветено от лъч светлина. Лицето беше като маска без черти — тъмна и неразгадаема. Дали беше лице или видение? Халюцинация? Дали от болката не й се привиждаха разни неща? Тя изстена отново, прехапа устни и като тигър се вкопчи да не изгуби пак съзнание.

— Добре, мадам, ще трябва да се понапънете — оплака се Бърни. — За нещастие не съм проклет атлет.

Пъшкайки, той издърпа крака на Гейл и започна да я измъква от седалката.

Гейл Гейли издаде още един приглушен вик и отново потъна в несвяст.

Лесли Шугър помогна на последния пътник да се провре през пролуката — мъж с наранявания, който едва се бе довлякъл до вратата.

— Отдръпнете се бързо от самолета. Може да избухне — даде тя указания може би за хиляден път. Огледа се за следващия пътник, но зад нея нямаше никой. Беше сама. Като се облегна на вратата, Лесли си пое дълбоко и дрезгаво дъх — гърлото и гърдите я боляха нетърпимо от дима, който бе погълнала. Натъртванията и раните й започваха да си казват думата и цялото й тяло се разкъсваше между болката и вцепенението. Тя отчаяно се помъчи да мисли, да изчисли броя на хората, коиго се бяха спасили, и да се опита да пресметне дали всички са извън самолета.

Пилотът, помощник-пилотът и стюардът бяха навън в безопасност. Беше напълно сигурна, че всички бебета и деца заедно с майките им бяха спасени. През вратата бяха излезли поне още четиридесет и пет души. Колко оставаха? Беше загубила представа.

Лесли насочи лъча на фенерчето си към задната част на кабината, но видя само тъмнина. В цялата бъркотия беше забравила, че Ричи я помоли да потърси господин Флетчър, че Сюзан бе съобщила за заклещена в седалка жена, че един дребен луд мъж тичаше нейде вътре в самолета.

Боингът можеше да експлодира всеки момент. Огънят си пробиваше път напред към резервоарите с реактивно гориво при крилата. Трябва да се измъкна оттук, помисли си Лесли. Да се спася и да се махна далеч от този смъртоносен капан. Но все пак нещо, някакъв инстинкт, някакво усещане за несвършена работа може би, я възпираше да си тръгне.