Лионор Флайшър - Герой по неволя

Първият пътник, който излезе, беше господин Браун. Той беше до отвора през цялото време и само чакаше да дойде моментът. След него излезе госпожа Браун, измъкната през тесния изход от съпруга си. След като се озоваха навън, те изтичаха през водата към брега, нетърпеливи да се отдалечат от горящия самолет. Никой от двамата не спря да погледне назад да види дали другите ще бъдат спасени. Ако бяха погледнали, щяха да видят, че опашната част е изцяло обхваната от пожар, а пламъците започват да се разпростират надолу по корпуса към носа.

Лесли Шугър — силна, смела и овладяна от чувство за отговорност, стоеше до вратата с фенерчето си и помагаше на хората да минат. Беше по-безопасно, ако минаваха един по един, но напливът от обхванати от паника човешки същества беше извън контрол. Пътниците се бутаха и някои без съмнение щяха да бъдат прегазени, ако Лесли не беше там.

— Моля ви, всички, един по един. Моля ви, един по един. Когато излезете, веднага се придвижете възможно най-далеч от самолета. Ако видите някого, който се нуждае от помощ…

Но тези думи останаха нечути от пътниците, които се стремяха да спасят единствено себе си. Лесли усети, че някой дърпа полата й и погледна надолу. Дърпаше я малкият Ричи Флетчър. Лицето му беше сбръчкано и обляно в сълзи.

— Моля ви, госпожице, баща ми не може да се движи. Не може да се движи — умоляваше момчето, хлипайки.

Лесли го грабна и то промуши през вратата навън.

— Ще се опитам да му помогна — обеща тя. — Ти почакай отвън. Отиди възможно най-далеч от самолета.

Тя се обърна да види къде е господин Флетчър, но в това време пилотът и помощник-пилотът, наранени и окървавени, но все още живи, излязоха, залитайки, от пилотската кабина. Малкият Ричи и опасното положение, в което се намираше баща му, тутакси изхвръкнаха от главата на Лесли в желанието й да помогне на колегите си да напуснат Боинга. Помагайки си един на друг, двамата мъже се довлякоха до брега. Пилотът се обърна и видя как пожарът се разраства от опашката. Не след дълго целият самолет щеше да хвръкне във въздуха.

В далечината се чу вой на приближаващи се сирени. Спасените пътници тичаха във всички посоки, но един мъж, неузнаваем заради размазаната по лицето му кал, се мотаеше отзад сякаш търси нещо.

— Не спирай! Бягай! — подкани го пилотът.

— А ще ми купиш ли нов чифт обувки, приятел? — поиска да узнае Бърни ЛаПланте. Тук някъде трябваше да се. Ясно си спомняше…

— Сър! Моля ви, сър. Сър, баща ми не може да се движи! — едно ясно, тънко и изпълнено със сълзи гласче се разнесе някъде около лакътя на Бърни. Той погледна надолу. Около десетгодишно момче го гледаше почти набожно, а на измъченото му лице беше изписана красноречива молба.

— Баща ти? — Бърни се огледа да види къде е човекът, но детето сочеше към Боинга.

— Вътре ли е? — Бърни поклати глава. Да влезе вътре? В горящ самолет? Как ли не. — Виж, детенце, идват ченгетата… и пожарникарите. Те… ъ-ъ… Те имат екипировка и съоръжения за такива неща… те са… ъ-ъ… специалисти.

Но сирените все още бяха далече, а мъжът — под носа му. Ричи се вкопчи в Бърни като единствена надежда, като негов спасител, а пръстчетата му се впиха в мокрите панталони на мъжа.

— Моля ви, сър! — умоляваше той. — Моля ви! Има пожар! Той не може да се движи!

Бърни ЛаПланте погледна лицето на Ричи Флетчър — детско личице, изпълнено с мъка и страх, с надежда, вяра и очакване. През краткия миг на този поглед се случи нещо необяснимо и изключително важно. Времето сякаш спря и загуби смисъл. Очите на Бърни ЛаПланте се отвориха за първи път в живота му. Какво видя Бърни? Дали видя лицето на собствения си син, момчето, на което толкова често бе изменял, но което въпреки всичко му вярваше? Дали видя как глупаво си беше похабил единствения живот, който му бе отреден? Дали не видя възможността за още един шанс? Дали реагира от сляпо подчинение на някаква вътрешна необходимост, която преди не бе признавал и познавал? Или просто откликна на молбата на едно малко момче, която достигна и трогна мъжа, който толкова отдавна дремеше в Бърни ЛаПланте?

Ние с вас никога няма да узнаем отговора. Дори Бърни ЛаПланте няма никога да разбере. Защото в онова безкрайно спиране на времето мина само секунда действително време, преди Бърни да се пречупи и да предаде дребното си кльощаво тяло на съдбата, най-после приемайки плаща на героизма, която тя цели четиридесет години бе възнамерявала да метне връз тесните му рамене.