Лионор Флайшър - Герой по неволя

От вътрешността на засукания корпус се чуваха виковете на десетки молещи гласове. Бърни се начумери нетърпеливо. Тъпи задници. Не знаеха ли, че идва? Не можеха ли да потърпят малко? Движеше се възможно най-бързо. Все пак не беше някакъв си проклет герой.

— Хайде, дръжте се, дръжте се. Една минута — извика им той раздразнено. За кого го мислеха, за супермен ли? Не можеше да лети. Бедрата и прасците вече го боляха от усилието да не падне върху мократа трева, а тези загубеняци му даваха зор. Ама че наглост!

— Ей сега идвам. Задръжте само минутка, а? — промърмори той.

Зад него над останките от моста в опашката на самолета избухна ярка топка оранжев пламък, който се понесе напред към корпуса. Но Бърни, който слизаше внимателно надолу по брега с очи, вперени във водата под него, не го видя. Огънят започна да се разпростира по-бързо.

Заплахата от дима и пламъците беше ужасяваща, но действителният пожар беше нещо много по-лошо. В самолета се разнесе паника и малкото хора останали отзад, за да не ги премажат блъскащите се към предния изход, сега се втурнаха като приливна вълна, като бутаха и тласкаха онези пред тях. Никой не можеше да стои прав заради ъгъла, под който беше наклонен корпусът, но хората лазеха и се влачеха, докато пред вратата се събра цяла тълпа. Господин и госпожа Браун бяха стигнали първи вратата и господин Браун я буташе, рамо до рамо с Лесли Шугър.

Само шепа пътници бяха останали отзад. Някои, като Гейл, бяха приковани на местата си, а други бяха в безсъзнание като лошо ранения стюард Фреди Мур и бащата на Ричи, господин Флетчър. За тях опасността от смъртоносно обгаряне беше близка и ужасяваща.

— Татко! Татко! Татко, събуди се! — Ричи крещеше в ухото на баща си и разтърсваше рамото му, но господин Флетчър не помръдваше. Беше в безсъзнание, може би дори мъртъв. Обезумяло, момчето се завтече да намери помощ, като се наведе ниско към пода на самолета и тънкото му телце се запромъква между по-едрите и бавно подвижни пътници, за да стигне отпред, където добрата стюардеса щеше да му помогне.

— Запазете спокойствие, всички да запазят спокойствие! — Лесли вече буквално ги умоляваше, но без полза. Когато димът се пренесе напред от опашката и вътрешността на кабината се затопли от горещите пламъци, чувството на паника сред мъжете и жените се засили.

Няколко пътници, облегнати на изхода, го блъскаха с цялата си сила, но без успех. Вратата се беше заклещила много яко в тинята на речното дъно. Трябваше да се отвори със сила отвън от някой, който би могъл да се опре здраво на нея и да упражни натиск. Всички усилия отвътре водеха единствено до това, че долният край на вратата затъваше все по-надълбоко в тинята.

Един от пътниците, господин Браун, който се беше облегнал на вратата и надзърташе през петнадесетсантиметровия отвор, забеляза човешки силует, някаква движеща се фигура по брега на не повече от десет-дванадесет метра разстояние.

— Идва някой! — провикна се той.

Този някой беше Бърни ЛаПланте, който пристигаше точно навреме, за да срещне съдбата си и да я осъществи.

Бърни най-после беше стигнал реката и застанал под моста, се опитваше да си поеме дъх, като наблюдаваше останките от полет 104 без особен ентусиазъм. Раменете му бяха приведени. Речният бряг, обикновено тревист и красив, сега беше море от тиня благодарение на дъжда, а и реката не изглеждаше особено обещаваща. Голям съм тъпанар, дето се забърквам в това, си каза той за десети път. Трябваше да си остана у дома и да гледам телевизия. После си спомни, че вече няма телевизор, че той бе станал притежание на Уинстън и си пое дълбоко въздух с кисело примирение. Всички проклети неща бяха срещу него тази нощ.

На първо място в мислите на Бърни стояха безценните му мокасини, единствената прилична стока, която притежаваше. Нямаше намерение да ги рискува. Като ги изхлузи, той застана с обувки в ръце и се огледа за безопасно място, където да ги сложи, но нищо не му се видя подходящо. Не очакваше да намери калъпи за обувки, но малка площ суха земя щеше да свърши работа. Междувременно уплашените викове и писъци от Боинга ставаха все по-силни и още по-настойчиви, тъй като огънят пълзеше напред и опасността от експлозия придобиваше реални очертания.

— Ей! Помогнете ни! Моля ви, помогнете ни!

— Чакай бе, приятел! — измърмори Бърни. — Тук имам обувки за сто долара. — Едно не можеше да му се отрече на Бърни ЛаПланте, той винаги подреждаше нещата по важност.