Лионор Флайшър - Герой по неволя

Като използваше фенерчето си, за да разсее тъмнината, Лесли огледа кабината за доброволци. Колегата й стюард Фреди Мур не можеше да й помогне. Тя го видя проснат на пода до кухненския бокс, но не знаеше дали е само ранен или мъртъв. Лъчът светлина осветяваше ужасени лица, стенещи мъже и жени и отпуснати, неподвижни тела. Гледката беше покъртителна и отчайваща.

— Помогнете на хората около себе си, моля ви! — подкани ги Лесли. — Всички да си помогнат един на друг.

Няколко души се изправиха в отговор на молбата на Лесли Шугър и някои от тях заслизаха бавно надолу по стръмно наклонената пътека, за да помогнат на Лесли с вратата. Сред тях беше и Гейл Гейли. Но докато се промъкваха напред, от тежестта на телата им Боингът внезапно се наклони силно под още по-голям ъгъл, а лявата му част затъна още повече в реката. Надигнаха се писъци на ужас и всички панически се втурнаха към единствения изход, борейки се отчаяно да се измъкнат от обречения самолет.

Разклатени от рязкото движение на самолета, капаците на отделенията за багаж под покрива се отвориха и ръчният багаж се посипа като куп ракети. Една чанта удари Гейл Гейли силно по главата и я запрати назад към седалката, където тя се просна наполовина отвън, а кракът й се заклещи под седалката. В същото време друг пътник полетя и се стовари върху нея, а тежестта му падна върху свитата й ръка.

С болезнен пукот ръката на Гейл се счупи като кибритена клечка. Болката беше внезапна и раздираща като удар в слънчевия сплит; тя изкара въздуха от дробовете на Гейл и я принуди да изкрещи, докарвайки я почти до несвяст.

Не мога да припадам сега, си каза тя мрачно през яркочервената пелена от болка под клепачите й. Трябва да се измъкна оттук. Пътникът с мъка се изправи и се запромъква по пътеката към вратата на носа. Тя се опита да се изправи, но разбра, че кракът й се е заклещил в железата под седалката. Не можеше да мръдне. Димът от горящата опашка на самолета се носеше на талази в главната кабина и дишането ставаше все по-трудно.

Сега минаваха покрай Гейл, боричкайки се панически да стигнат до изхода, въпреки че вратата беше препречена от тинята. На тези петнайсет сантиметра чист въздух не можеше да се устои. Те олицетворяваха малката вероятност да оцелеят, а инстинктът за оцеляване у човешката раса е силен и дълбоко вкоренен. Вместо да си помагат един на друг, те се блъскаха, бутаха и драскаха, за да изпреварят онези, които се блъскаха, бутаха и драскаха зад тях.

Сюзан се озова разделена от Кели. Някъде напред чуваше как дъщеря й плаче за нея, но не можеше да я достигне, защото останалите все я избутваха от пътеката в паническото си втурване към носа на самолета. Тя погледна към Гейл с молещи за помощ очи. Трябваше да стигне до дъщеря си.

— Аз… не мога да мърдам… — очите на Гейл също молеха. — Заклещих се.

Но в този решителен момент, когато Сюзан може би щеше да протегне ръка към Гейл, Кели извика някъде по-напред в кабината. Младата майка моментално загуби интерес към когото и каквото и да било освен детето си. Без да погледне Гейл, тя също се заблъска напред. Изтощена от болката, Гейл загуби съзнание.

„Някои хора се раждат велики, писа Уилям Шекспир в Дванайсета нощ , други постигат величие, а при трети то идва неканено.“

Бърни ЛаПланте в никакъв случай не се бе родил велик и нищо във вродената му природа и оформен характер не би могло да доведе до постигането на величие. Така че какво остава? Остава един твърде неохотен Бърни ЛаПланте, който волю-неволю щеше всеки момент да бъде сполетян от величие.

Съдбата му погоди номер. От всички тъпи места, където един самолет можеше да се опита да кацне, мостът бе навярно най-идиотското. И все пак точно там беше заклещен. Що се отнася до Бърни, той би предпочел да е навсякъде другаде, само не тук, но тъй или иначе той се намираше на този скапан мост и понеже беше единственият присъстващ, явно беше избран. Дори Бърни ЛаПланте, царят на егоизма, не можеше да изостави самолет, пълен с хванати в капан човешки същества. С цялото си сърце искаше да може да си тръгне, но просто не беше такъв човек. Това е слабост, реши той, недостатък на характера, да се държи като някакъв сълзлив тъпанар. Възползваха се от него, а той ги оставяше да им се размине, просто защото бяха претърпели самолетна катастрофа.

И така, бавно и предпазливо, отвратен от онова, което прави, Бърни заслиза по стръмния тревист бряг, който се спускаше към реката. Тревата беше подгизнала от поройния дъжд и хлъзгава, а кожените подметки на мокасините на Бърни непрекъснато се плъзгаха по земята, заплашвайки всеки момент да го повалят долу. Трябваше да използва всичката си сила, само за да се задържи на крака. Бърни ЛаПланте не беше точно на върха на физическата си форма, но беше слаб, жилав и удивително силен за мъж, който тежи може би 65 килограма с дрехите. Той си запроправя път надолу към самолета и реката. Дъждът удряше в лицето му, а капките влизаха в очите му, но Бърни само тръсна глава, за да вижда по-добре. Майната му. И без това вече беше мокър като воден плъх, едва ли щеше да се намокри повече, ако погази в реката.