Лионор Флайшър - Герой по неволя

— Моля ви, помогнете! Заклещени сме! Ей? Има ли някой? Моля ви! — завика отново гласът умолително.

Бърни се разкърши притеснено в мокрия си шлифер. Да помага на непознати не беше по неговата част, а да се занимава с паднал Боинг 727, вероятно пълен с пътници, не влизаше в представите му за приятно прекарана вечер, но все пак той с неохота и известна изненада чу собствения си глас:

— Какъв е проблемът, приятел?

Проблемът беше следният: полет 104 беше заклещен в съвсем буквалния смисъл на думата. Боингът имаше шест изхода. Пробивайки моста, корпусът му се беше извъртял като тирбушон и така се бе оплел с арматурата на моста, че двата задни изхода на опашката бяха блокирани. Крилете се бяха откъснали при сблъсъка със земята и на тяхно място стърчаха масивни издатъци от нагърчен метал, които блокираха двата изхода при крилете. Четири изхода от възможните шест бяха напълно вън от строя.

Това оставяше само двата предни изхода, близо до носа на самолета. Заради ъгъла, под който се беше заклещил самолетът, един от тях се намираше високо във въздуха, твърде далеч от земята, или по-скоро от реката, за да бъде безопасен изход, особено за по-възрастните и децата. Спасителният улей не беше достатъчно дълъг, за да стигне от самолета до реката.

Тогава оставаше само един изход — левият преден отвор, който на практика беше в реката. Но с вратата му също имаше трудности. Не можеше да се отвори повече от 15 сантиметра — тинята по речното дъно, разпенена от дъждовната буря, не позволяваше да се отвори по-широко, за да минат пътниците и екипажът.

Умолителният глас имаше право. Хората вътре бяха заклещени.

В останките на полет 104 цареше пълен хаос. Пътниците бяха раздрусани и изтърсени като съдържанието на кутия със зърнени храни в по-ниската част на самолета. Освен тънките редици от лампи по пода осветлението не работеше и тъмнината в кабината беше почти непрогледна.

Ъгълът, под който се бе разбил самолетът, правеше почти невъзможно придвижването по пътеките, тъй като едната част се беше забила в реката, а другата се издигаше в небето. Всички бяха разтърсени и натъртени от удара, имаше доста наранявания, някои от които сериозни, въпреки че за щастие нямаше убити. Но страхът, примесен с болка, все още свиваше сърцата на хванатите в капан оцелели и главната кабина се огласяваше от техните стонове и плач, както и от пронизителните писъци на ужасеното бебе.

Сега, когато вече бяха на земята, опасността от пожар от реактивното гориво, което се изливаше от резервоарите в разбитата опашна част, ставаше все по-реална и тези 54 души трябваше да се измъкнат от самолета, преди огънят да се разгори. Но без функциониращи изходи те бяха практически запечатани вътре в самолета. Той можеше да се превърне в тяхна гробница. Каква горчива ирония — да оцелееш при разбиване на самолет и само след минути да умреш в ужасни мъки!

Лесли Шугър, стюардесата, взе фенерчето си и запълзя към крилото. Тя провери изходите и разбра, че са блокирани, а после сантиметър по сантиметър се промъкна към носа по опасно наклонената пътека. Лицето й беше разкървавено и натъртено, униформата й — скъсана, а тялото си усещаше като премазано, сякаш току-що е бита от банда главорези, но тя бързо осъзна необходимостта да изкара пътниците вън от самолета и с цялата си сила забута единствения неповреден изход.

Вратата се отваряше навън. Отначало тя се съпротивляваше на усилията на Лесли Шугър, но когато момичето продължи да се бори, опряло рамо в ръкохватката, вратата се поддаде и накрая се отвори, но отворът беше широк само 15 сантиметра. Вратата се беше отворила право в реката и калта я заклещваше. Речната вода нахлу в самолета и направи локви около глезените на Лесли. Ще трябва да положи още по-големи усилия, за да преодолее натиска на тежката мокра тиня. Необходима беше по-голяма сила от нейната.

— Някой да ми помогне! — извика тя. — Трябва да отворим този изход!

Изведнъж от дъното на самолета се чу злокобен плисък и се разнесе несъмненият мирис на реактивно гориво.

— Горим! — изкрещя паникьосан глас. Охкания и викове отвсякъде огласиха кабината.

Лесли повиши глас, за да надвика врявата.

— Нека да запазим спокойствие! Моля ви, запазете спокойствие. Успокойте се! Всичко ще се оправи, ако сме спокойни. Нека някой ми помогне с тази врата.

Въпреки цялата сила в гласа й, в думите на младата жена се долавяше лек трепет. Огънят и димът можеха за броени минути да убият всички.