Лионор Флайшър - Герой по неволя

Изведнъж Гейл бе обхваната от прилив на гадене, предизвикано от рязкото спускане на самолета и подсилено от давещия я страх, но стисна зъби. Няма да се поддам сега, си каза тя яростно. Трябва да съсредоточа всичките си усилия, за да преодолея следващите няколко минути, камо ли да се мъча да оцелея. Така или иначе всичко скоро ще свърши.

От седалката си в дъното на кабината Гейл чуваше хлипанията и хълцанията на ужасени хора, изправени изведнъж пред нелеката истина за собствената им крехка смъртност. Човек можеше почти да подуши страха от смъртта, който се носеше навсякъде из кабината като тежко зловоние. Това беше кошмар, не е възможно да стане в действителност. Почти бяха стигнали у дома, как може да се случи, когато са почти у дома? Къде беше логиката?

Гейл вдигна поглед и очите й срещнаха тези на Лесли Шугър, стюардесата. Лицето на младата жена бе мрачно, но тя не издаваше нито звук. Храбра е тази Лесли, помисли си Гейл. Отказвам да бъда по-малко храбра от нея. Тя се приготви за удара. Когато самолетът се удари в земята, сякаш настъпи краят на света.

— Хайде, хайде! — молеше се Бърни. Колата все още издаваше предсмъртни стонове, а пътят под износените гуми беше потънал във вода и много хлъзгав. Това не беше хубаво, никак не беше хубаво.

Тойотата на Бърни стъпи на моста над придошлата река. Сега античната машина сякаш достигна пълни обороти, но се движеше бавно, а шумът от двигателя бе почти оглушителен. Трябваха му няколко дълги секунди, преди да разбере, че шумът, който се извисяваше все повече като приближаващ гръм, не идва от трогателните стари четири цилиндъра на Тойотата, а отвън. В ушите на Бърни това беше мощен, свиреп и кръвожаден рев като на онзи лъв в зоопарка, където заведе преди време Джон.

Някъде отпред, съвсем наблизо нещо много голямо беше препречило пътя на Бърни и заплашваше живота му. В паниката си той удари силно спирачките. Колата се понесе бясно по хлъзгавия мокър път, готова всеки миг да изхвърчи от моста. Бърни стискаше здраво волана, бореше се да обуздае уплашената кола и с всички сили се мъчеше да остане на пътя.

Изведнъж в ушите му избухна най-ужасяващият звук, който някога бе чувал, толкова мощен, че можеше да разклати планини и да раздруса континенти, звук на разцепващ се и раздиращ се метал, предизвикан от сблъсъка на стотици тонове машинария със земята. В същия миг някакво чудовище — грамадно и с неясни очертания — се надигна пред предното стъкло на Бърни, само на сантиметри разстояние. Явно настъпваше краят, какво друго? Той щеше да умре.

Бърни ЛаПланте стисна очи, а Тойотата най-сетне спря. Сърцето му бумтеше така силно, че заплашваше да изскочи през ризата, а ръцете му на волана бяха влажни от пот. Той беше убеден, че е на път да срещне своя Създател, на когото ще трябва да даде задоволителни обяснения за всички простъпки в пропиляното му съществуване.

Но нищо не се случи. Нямаше сблъсък, нямаше смърт, нито Създател. Колата бе спряла.

Майната му. Жив съм, каза си Бърни с искрено изумление. Какво, по дяволите, става?

През предното стъкло виждаше нещо огромно, което се издигаше право пред него, но не знаеше какво е, защото дъждът замъгляваше очертанията му. Опита се, но не можа да разбере. Бърни изпъшка и слезе от колата, за да види по-добре.

Очите му се ококориха от учудване. Колата бе заковала на около половин метър от нещото; ако спирачките бяха отказали като чистачките и фара, щеше да се фрасне право в него и да иде на кино. Нещото беше опашната част на Боинг 727 на авиокомпания „Мидуестърн“, която се извисяваше в небето поне на седем метра височина.

Самолетът се беше ударил в моста, бе го разцепил и забил нос в реката отдолу. Сега предната му част лежеше в реката, а опашката се беше заклещила в парапетите на моста. Може би „лежеше“ не е най-точната дума — корпусът беше силно наклонен под ъгъл от 45 градуса спрямо реката и моста, така че едната страна на самолета беше ниско, почти във водата, а другата се извисяваше в небето. Беше само на около 10 метра от брега на реката.

Ама че щуротия. Да се блъсне в самолет, разбил се в обществен мост, беше последното нещо, което Бърни бе очаквал от вечерта. Той постоя малко, загледан в останките, без да знае какво да предприеме. Нощта бе странно тиха. Дали всички в самолета бяха мъртви?

— Ей, помощ! Помощ!

Внезапният вик идваше отдолу, откъм носа на самолета. Бърни отиде до перилата и се наведе надолу, но не видя никого. Нищо не помръдваше.