Лионор Флайшър - Герой по неволя

Всяко дете рано или късно поглежда нагоре. Всяко дете, с изключение може би на Бърни ЛаПланте. Една от многобройните слабости на Бърни беше, че никога не поглеждаше към небето, очите му винаги бяха забити в земята. Бърни би ви обяснил, че това е, защото никога не е намирал 25 цента в небето, но има и други причини. Дълбоко в себе си Бърни се страхуваше да изгуби от очи това, което е, и да погледне към онова, което би могъл да бъде. Защо да витае из облаците, когато е по-безопасно да стои тук долу, стъпил здраво на краката си и да усеща твърдата земя под себе си.

Но да си представим за миг, че не вали и че Бърни ЛаПланте не седи в колата си, мъчейки се отчаяно да види през този шибан порой къде е отбивката от тази шибана магистрала. Да приемем, че стои в ясна нощ, може би насред открито поле, и гледа нагоре към звездите. Невъзможно, но да забравим това за момент и да приемем предположението. Значи стои си там, а полет 104 на авиокомпанията „Мидуестърн“ преминава над главата му на път за летището. Възможно ли е на Бърни да му хрумне да се запита какви хора летят в този самолет, що за съществуване водят те и дали някога ще срещне някого от тях? Изключено. Ако ще и животът му да зависи от това.

И все пак Бърни далеч не беше глупав. Вечно губещ, може би, и несъмнено изумителен неудачник, но не лишен от някаква инстинктивна животинска интелигентност. Ако точно в този миг беше вдигнал поглед нагоре, може би щеше да предусети съдбата си. Може би щеше да почувства, че нещо се задава насреща му, нещо много голямо.

Защото нещо много голямо наистина се задаваше срещу Бърни ЛаПланте. Съдбата се готвеше за скок.

Съдбата беше накарала една малка червена предупредителна светлина да грейне застрашително в пилотската кабина на Боинга. Съдбата беше накарала помощник-пилотът внезапно да се изопне, да впери поглед в стрелките, да се разтревожи, да включи няколко от сложните копчета на контролното табло и да събуди пилота. Пилотът също изглеждаше обезпокоен, защото малката червена светлина сигнализираше за проблем с хидравликата, вероятно нещо блокирало. А блокирането на хидравличната система означаваше, че задкрилките не могат да се управляват. Без задкрилки самолетът не можеше да се приземи на обикновено летище. Проблемът беше сериозен.

Пилотът предаде по радиото на летището, че полет 104 на авиокомпания „Мидуестърн“ ще се опита да кацне принудително.

Съдбата приближаваше този закъсал Боинг все по-близо до Бърни ЛаПланте. След няколко минути самолетът щеше да прелети над главата му. Съдбата се готвеше да поеме живота на Бърни и живота на Гейл и да ги тласне в по-особена посока. Всички те — самолетът, хората в него и старата Тойота на Бърни — се движеха към една точка на сблъсък.

У Бърни нямаше и капка подозрение, че преди да изтекат тези няколко минути, съдбата му ще се преплете със самолета и с хората на борда му, особено с тази на Гейл Гейли, и че неговият живот, нейният живот и животът на всички други пътници, унесени в дрямка на полет 104, ще се промени завинаги, че ще бъде написана нова страница в историята.

Историята е пълна с хипотези, започващи с думичката „ако“. Ако Александър Македонски се беше родил не в семейството на цар, а на овчар, щеше ли все пак да покори света? Ако британският парламент беше гласувал да включи представителство на американските колонизатори, щеше ли да избухне революция през 1776? Ако Адолф Хитлер беше преуспял в бизнеса с домашното обзавеждане…? Ако Ганди бе имал по-добър апетит…?

Ако не валеше дъжд, тази история щеше да има съвсем различен завършек. Ако Бърни ЛаПланте не караше бракма с развалени чистачки, може би щеше да се изплъзне от замисъла на съдбата. Но Бърни бе платил само 200 долара за Тойотата, когато я купи на трета ръка (поне), и с тази злокобна покупка бе направил крачка към такова бъдеще, каквото никога не си бе представял. Дъждовното време тази вечер и нулевата видимост само запечатаха окончателно съдбата му.

Ако Гейл Гейли беше останала да преспи в Ню Йорк, ако беше отишла да види някое шоу или да свали някого, историята щеше да има напълно различен край. Но тя бе обсебена от работоманията, жадно се вкопчваше в добрия сюжет „като наркоман“, както я бе нарекъл Дийкинс. И беше прав. Гейл не можеше да се откаже. Целият й минал опит, който допринасяше за успеха й като репортер, който бе оформил нейната решителност и амбиция, сега я поставяше, без право на връщане назад, в точно тази редица и точно това място на полет 104 на авиокомпания „Мидуестърн“ и решаваше съдбата й.