Лионор Флайшър - Герой по неволя

Гейл Гейли, облечена в любимото си свободно италианско кашмирено сако и ленени панталони за пътуването, се беше изтегнала на три седалки в задната част на самолета. Беше прекарала по-голямата част от тричасовия полет в дрямка и подготвяне на списък с въпроси за продължението на материала за Бродман. От време на време разлистваше информационно списание, но дори и с цветните си илюстрации то не притежаваше непосредственото въздействие на телевизионните новини.

Полетът беше почти към края си. След по-малко от час трябваше да кацнат на летище О’Хеър. Тя погледна скъпия си часовник — Дийкинс сигурно е още в телевизионното студио, преглеждайки бележките си за вечерните новини в 11 часа. Ще му се обади и ще му каже, че скоро ще си е у дома.

Той ще се изненада, но Гейл знаеше, че ще е доволен от бързото и завръщане. Дийкинс се беше запалил по историята с Джефри Бродман. Гейл подозираше, че зад самоубийството на финансиста е подушил далеч по-сензационна история. Тя се изправи и тръгна по пътечката към носа на Боинга, където пред кухненския бокс беше монтиран обществен телефон — удобен, но престъпно скъп за ползване.

Чудесно. Телефонът бе свободен. Като пъхна служебната си телефонна кредитна карта в процепа, Гейл набра директната линия на Джеймс Дийкинс. Чу свободния сигнал и нетърпеливо зачака шефа на Новини да вдигне слушалката. След четири-пет позвънявания слушалката бе вдигната рязко и гласът на Дийкинс изръмжа едно нетърпеливо: „Да?“

— Аз съм — каза Гейл весело. — Спечелих.

От другия край последва мълчание и Гейл разбра, че Дийкинс се опитва да сдържи радостта си и да говори равнодушно. После той каза енергично:

— Браво на теб, кукло. Гордея се с теб.

— Благодаря — отговори Гейл сухо. — Голяма работа.

Щом ще си играят на равнодушие, тя нямаше да отстъпи на Джеймс Дийкинс.

— И какво ти дадоха? — директорът на Новини се засмя. — Някой отвратителен боулинг трофей?

— Не, всъщност е много хубав — Гейл също се засмя. — Изработен е с вкус. — Тя се порови из чантата си и извади Сребърния микрофон.

— „За заслуги в търсене на истината“ — прочете тя надписа отдолу. — Така пише тук. Слушай, исках да кажа, че все пак си взех билет за ранния полет, тъй че… Какво?

При следващите думи на Дийкинс гласът на Гейл секна от ужас. От вълнение тя изпусна голямата си кожена чанта, която падна на пода на самолета. Отвътре се пръснаха бележникът, гребенът, червилото й, ключове, тефтерчето, малкото портмоне за монети и портфейлът й, от който на свой ред се изръсиха кредитни карти. Все пак успя да задържи Сребърния микрофон.

— Казах ти да не бързаш. Възложих продължението на материала за Бродман на Конклин — каза Дийкинс, като се ухили злорадо на телефона, като знаеше, че тя не може да го види.

— Как така си го дал на Конклин! — Гейл бе толкова възмутена, че почти крещеше. — Конклин не беше на онази тераса! Конклин въобще няма нищо общо с тази история!

От другия край на линията Дийкинс сложи ръка върху слушалката, захили се ликуващо и намигна на Уолас. Сетне отново заговори на най-добрата си репортерка.

— Гейл, забрави ли, че беше решила да се позабавляваш? Да се настаниш в луксозен апартамент за сметка на компанията, да идеш на някое шоу, може би да свалиш нещо. Какво очакваше да направя?

Дийкинс протегна ръка към Чарлс Уолас и потърка красноречиво пръсти — безмълвен жест, който означаваше: „Плащай.“

— Е, не съм в Ню Йорк, само на около 100 мили от О’Хеър с полет 104 на „Мидуестърн“! След около 12 минути ще прелетя над главата ти! След пет минути да си отрязал Конклин от този материал, иначе кълна се най-тържествено, че ще пусна нещо тежко от самолета и ще ти строша главата!

— Добре, добре — Дийкинс вмъкна с примирителен тон, който беше напълно фалшив, тъй като той въобще нямаше и най-малкото намерение да дава на Конклин материала за Бродман. — Ако се върнеш тази вечер, ще отстраня Конклин от работата по материала ти. Успешен полет и поздравления за наградата.

Като затвори телефона, той взе петдесетдоларовата банкнота, която Уолас му подаде и победоносно я пъхна в сгъваемия си портфейл.

— Какво ти казвах, а? — подсмихна се той. — Всички печени журналисти са такива. Като наркомани не могат да се откажат от добрия материал.

Гейл затвори и се наведе да събере пръснатото съдържание на чантата си. Малката Кели дойде при нея, щастлива, че може да стане от мястото си и да помогне, а малките й ръчички лесно се мушнаха под седалките, за да измъкнат вещите на Гейл.