Лионор Флайшър - Герой по неволя

— Много ти благодаря — усмихна се Гейл. Ама че сладко момиченце.

Сюзан, майката на Кели, хвърли поглед иззад седалката.

— Има още една кредитна карта на пода — посочи тя приятелски.

Гейл забеляза златистата си „Виза“ и я вдигна, като се усмихна в знак на благодарност. Май си бе събрала всичко. Все пак по-добре да провери кредитните карти. Да бъде сигурна, че всичките й неща са налице. Тя се върна на мястото си и сложи портфейла в скута си.

Портфейлът беше нейна любима вещ, подарък от бившия й приятел. Когато й го подари, той бе казал: „Скъп и изискан, точно като теб.“ Кожата беше тъмночервен марокен, гладка като коприна и мека на пипане. Щампиран в златисто с малкия запазен знак. „Марк Крос“, портфейлът съхраняваше парите й, репортерската й карта и шофьорската й книжка, като оставаха достатъчно отделения за кредитните карти. Гейл пъхна картите една по една; всичко си беше на мястото — десет отделения и десет карти. Изглежда, нищо не липсваше.

Внезапно назъбена мълния разцепи нощното небе, последвана от мощна гръмотевица. Зад самолетните люкове беше започнало да вали.

Докато Боингът бръмчеше в нощта и се приближаваше към града, Бърни ЛаПланте излезе от дома си, отключи античната си Тойота и включи двигателя. Той се задави и се покашля в знак на протест, а после прояви немощни признаци на живот. Бърни излезе от паркинга и се насочи към дома на Евелин, за да вземе Джон. Щеше да го заведе на кино, защото утре нямаха училище. Виждате ли, все пак не беше забравил. Бърни имаше среща със сина си.

Бърни ЛаПланте се беше поразмислил, което едва ли беше типично за него. Това просто ви показва колко разтърсен бе от мисълта, че ще излежава присъда. Дойде му наум, че може би ще отсъства известно време. Колко дълго щеше да реши съдията, но без съмнение щеше да изпусне още един период от детството на сина си. И без това вече беше пропуснал по-голямата част.

Докато беше на свобода, никога не се бе замислял за израстването на Джон, но скоро щеше да бъде под ключ и нямаше да има избор дали да го вижда или не, както диктуваха „деловите му ангажименти“. Джон щеше да отрасне без баща си. Тази мисъл започна наистина да тормози Бърни.

Струваше му се символичен жеста на Евелин да прибере снимката му в униформа, въпреки че на себе си не го формулира точно така, защото Бърни ЛаПланте не го биваше особено в абстрактното мислене. В действителност мислите му течеха така: Защо, по дяволите, не я беше оставила, че Джон да го види в най-добрата му светлина? Спокойно можеше да я остави, какво толкова ще й стане, ако я гледа?

Искаше му се да има някакъв начин да върне часовника назад, може би да се заеме с момчето в една по-крехка възраст, но това беше безумна идея, като повечето от идеите на Бърни. Връщане назад няма. Какво толкова, по дяволите. Нали щеше да го види довечера? Другото няма значение.

По радиото бяха казали, че ще вали, затова Бърни навлече стария си шлифер върху якето. Нямаше подплата, тъй че едва ли щеше да го топли. Нямаше да го предпази и от дъжда, понеже с годините водоустойчивостта му се беше изпарила, но това беше единственият му шлифер, а по радиото бяха казали, че ще вали. И докато излизаше с Тойотата на магистралата, наистина започна да вали, първо заръмя, после премина в постоянен порой, който бързо се преобърна в потоци изливаща се като из ведро вода.

Поройният дъжд, носен от вятъра, биеше предното стъкло на Бърни. Той пусна чистачките. Те се помръднаха и потрепнаха като сънуващо старо псе в зимна нощ, после предадоха богу дух и застинаха. Псувайки, Бърни ги изключи, сетне пак ги включи. Изключи, включи. Нищо не стана. Никакъв ефект, по дяволите.

— Знам защо вали — оплака се той горчиво на глас. — Можех да го предвидя. Вали, защото са ми се скапали чистачките. Ако чистачките ми бяха наред, гадното слънце щеше да пече сега. През нощта!

Взирайки се в тъмнината през облените с вода стъкла, Бърни се опита да различи светофарите, пътните знаци, изходите от магистралата, каквото и да е. Нищо не се виждаше. От време на време назъбена мълния осветяваше небесата за секунди, а зеленикавото й сияние превръщаше земята отдолу в мрачен и зловещ пейзаж.

Да, точно така, каза си Бърни кисело. Сега остава да ме удари мълния. ЛаПлантски късмет.

Кое дете не е поглеждало към небето, когато преминава самолет, и не се е чудело кои са хората, издигнали се толкова високо над земята, и дали през живота си ще срещне някого от тях, а ако го срещне, как двамата ще разберат, че отдавна, много отдавна, единият от тях е прелетял над другия, който в същия миг е гледал зачуден нагоре?