Лионор Флайшър - Герой по неволя

От живота му като търговец на крадени вещи бяха останали най-разнообразни боклуци, които не се бяха продали, но които все някой ден можеха да се продадат, да речем, на тринайсетия ден от Коледа. Сред тях имаше двадесет вентилатора за бюро с пластмасови перки, празни видеокасети, произведени от никому неизвестна фирма, чадъри, които щяха да се разпаднат в първия дъждовен ден. Нито една от тези крадени стоки не можеше да се изтъргува сега, макар че в съвкупност биха довели някой противопожарен инспектор до инфаркт.

Освен всичко това Бърни можеше да нарече свой само един телевизор, може би не в най-добрата си форма и с неособено голям обхват — само пет канала, но все пак беше цветен телевизор и имаше дистанционно управление. Значи щеше да продаде телевизора. Нуждаеше се само от тъпак, който да го купи.

Единственият човек, когото познаваше, и който може би бе достатъчно тъп, за да купи телевизора му, беше Сеймур Уинстън, обитаващ съседния апартамент. Уинстън беше дебел, охранен мърляч, който живееше по потник и парцаливи панталони, които не се закопчаваха на издутия му корем, и пантофи от кадифе, но беше напълно безобиден, дори понякога симпатичен. Той изпълняваше някои портиерски услуги за сградата, като например да сменя крушките в коридорите три-четири месеца, след като бяха изгорели.

— Ще ти дам добра отстъпка — обеща Бърни, затова Уинстън дойде да го разгледа. И разбира се, телевизорът, който не ставаше дори за утешителна награда на стрелбище, избра точно днес да се държи по-зле от всякога. ЛаПлантски късмет.

Като повъртя копчето, Бърни се спря на един документален филм. Бездомна скитница с увита в парцали глава се оплакваше. Лицето й беше бледожълто със зеленикави оттенъци, а около раменете й се виеше нещо, наподобяващо закачлив дъгоцветен дух.

— Виж какъв лайнян цвят! — възропта Уинстън. — Тоновете на кожата не са истински.

Бърни грабна дистанционното от топчестите пръсти на дебелака и нетърпеливо засменя каналите.

— За бога! — изсумтя той. — Бездомните винаги имат гаден цвят на кожата. Виж! Това е по-добре.

Той започна да сменя цифрите, като търсеше нещо, каквото и да е, само да е по-добро, и накрая спря на една реклама за бира, в която напращяла блондинка, натъпкана в микроскопични бикини, се наливаше с бутилирана бира. Бюстът й беше така издут от силикон, че никой не би забелязал, че кожата й е оцветена във виолетово на едри зелени точки.

— Ето ти сега! Тен на кожата! — изкиска се триумфално Бърни. — Слушай, или кълвеш, или отпадаш от сделката. Не бих го продал, ако нямах тия проблеми със закона. Обичам си телевизора, страхотен е! Не искам да се разделям с него. Двеста и петдесет. Това е. Хайде, че трябва да изляза и да заведа хлапето на кино довечера. Закъснявам. — Той зарови из гардероба за някакви по-прилични дрехи.

Зяпнал изкусителната блондинка с огромни цици, Уинстън облиза устни.

— Давам деветдесет и нито цент повече — каза той дрезгаво.

Деветдесет? Ушите на Бърни се наостриха и той закова на място със скъпоценните си мокасини в ръка. Не очакваше да получи повече от сто и петдесет. Но деветдесет! Ама че грабеж!

Само че какъв избор имаше? Вече беше преминал дори етапа на пословичния гол гъз и чифтето пищови, а Уинстън го знаеше и се възползваше от това.

— Уинстън, нека бъдат сто. Струва поне два пъти повече. — Бърни се помъчи да прогони отчаянието от гласа си. Уинстън изсумтя, а малките му свински очички се присвиха в размисъл, после кимна:

— Добре, стотачка.

— Взимай го, твой е. И да го ползваш със здраве! — Пожеланието беше почти чистосърдечно. След това, докато се пресягаше за овехтялото си спортно яке, Бърни забеляза една кутия на пода, препълнена с евтини крадени часовници, същите като този на ръката му.

— А какво ще кажеш за часовник? Ще си купиш ли и един часовник?

Полет номер 104 на авиокомпания „Мидуестърн“ беше почти празен, предназначен да превозва 180 пътници, сега той возеше по-малко от 55. В този час на никой не му се пътуваше от Ню Йорк до Чикаго. Летейки на височина 8400 метра с постоянна скорост 912 километра в час, свръхзвуковият самолет беше тих, с изключение на шепота на пътниците от време на време. Хората, предприели краткия полет, бяха уморени и отегчени, нетърпеливи да стигнат по-бързо, да се приберат у дома и да си вдигнат краката нависоко. Няколко деца пътуваха с родителите си. От другата страна на пътечката до Гейл седеше баща с около десетгодишно момче, отзад в кабината дремеше малко бебе, а на седалката пред Гейл пътуваше едно послушно осемгодишно момиче на име Кели с майка си Сюзан.