Лионор Флайшър - Герой по неволя

Това беше същински пъкъл, нещо невъобразимо. Пороят удряше по покрива на Тойотата като дяволски копита, така че главата на Бърни започна да се цепи от болка. Без изправни чистачки не можеше да види дори проклетата ръка пред лицето си. Трябваше да предприеме нещо. Бърни ЛаПланте отби Тойотата от магистралата и спря на банкета при следващия изход. Опита се да разчете пътния знак през забуленото от дъжд стъкло, но не се получи. С промърморена псувня той се измъкна от колата и излезе под дъждовната буря.

Само за секунди лекият му шлифер се просмука целия и Бърни стоеше, треперейки като мокър териер. Зъбите му започнаха да тракат, докато се опитваше да разчете думите на знака. Но дори отвън Бърни не можа да разчете пътната табела, защото дъждът се изливаше на такива порои, че замъгляваше буквите.

Страхотно, простена Бърни ядосано на себе си. Като че ли си нямам други проблеми. Само това ми липсваше. Нямаше представа къде, по дяволите, може да се намира. Беше отсечка от празна магистрала, която сякаш не водеше наникъде и той се движеше към това никъде. А още по-лошо, когато се обърна към Тойотата, Бърни забеляза, че един от шибаните фарове беше угаснал. Жестоко, без грешка. Чудничко положение.

Мокър от глава до пети, Бърни се качи обратно в колата и се настани зад волана, като яростно изброяваше всичките си несполуки.

А ето кои бяха несполуките на Бърни ЛаПланте: Първо, беше се загубил, нямаше ни най-малка представа къде е или как да стигне закъдето е тръгнал. Второ, валеше като из ведро, може би това беше бурята на века. Трето, чистачките му се бяха скапали. Четвърто, имаше само един фар. Пето, шлиферът му беше пълен боклук — беше просмукан до кости и премръзнал до смърт, сигурно щеше да си навлече някоя пневмония. Шесто, Евелин щеше да го убие, когато най-накрая се появеше, заради закъснението му. Седмо, Джон още веднъж щеше да се разочарова от баща си.

И всичко това, защото беше любещ баща, който се опита да заведе сина си на кино. Ама че гадост, за работещия човек нямаше почивка. Единственото, за което Бърни се сещаше, беше да се измъкне от проклетата магистрала при този изход и да се върне на улиците, където да помоли някого да го упъти.

Бърни включи двигателя. Колата се задави, но отказа да запали. Духът й искаше, но ръждясалият метал беше слаб. Бърни се намръщи и завъртя ключа един, два, три пъти. Моторът отказваше да запали. Напълно безпомощен, той заудря ядосано но волана с юмруци.

— Хайде! И без това закъснях! Не ме предавай сега, за бога! Не му е сега времето! — той си пое дълбоко дъх и отново завъртя ключа.

Този път запалването проработи и двигателят запуфтя едва-едва. Давейки се и пъшкайки, Тойотата на Бърни излезе от магистралата и се понесе по неосветен път.

Бърни ЛаПланте нямаше представа къде щеше да го отведе пътя, но всъщност той караше по второкласен път, който пресичаше малка плитка река, почти поточе, незначителен приток на пълноводната Илинойс. Над реката се простираше тесен мост, по който минаваше движението. Пороят бе препълнил реката и тя бе по-дълбока от обикновено, носейки се покрай бреговете с голяма скорост. Заради дъжда пътят и мостът бяха практически пусти. Трябва да си пълен идиот да излезеш навън в такава нощ. Ужасна нощ за шофиране.

За полет 104 нощта също беше ужасна. В пътническата кабина всички бяха физически подготвени за принудително кацане, но колкото и готови да изглеждаха, нито един от тях не беше готов да приеме възможността за предстояща смърт. И как биха могли? Само преди няколко минути съзнанието им бе заето със съвсем различни неща. След колко време ще се прибера у дома и ще си легна? Не забравих ли да изключа всички лампи, когато излязох от къщи? Ще мога ли да намеря колата си на паркинга на летището в тоя дъжд? Всичките ми ключове ли са у мен? Имам ли достатъчно пари за такси? Дали са ме търсили по важни въпроси, докато ме нямаше?

Сега единственият въпрос в главите им беше: Ще успея ли да го преживея? Ще оцелее ли някой от нас или всички ще загинем?

Самолетът вече бързо губеше височина, насочил нос надолу през водната стихия към невидимата земя.

Пороищата се сипеха по люковете и удряха като бомби по корпуса. Навън непрекъснато проблясваха мълнии и при всяко стряскащо озарение пътниците възкликваха и се вкопчваха един в друг. Няколко деца, сред които и Кели, хлипаха на глас, а някъде в края на кабината непрекъснато плачеше бебе, докато майка му напразно се мъчеше да го успокои.