Лионор Флайшър - Герой по неволя

Накрая намери приемлив участък трева и неохотно и внимателно постави там безценните си обувки една до друга. След това с изписана на лицето неприязън Бърни нагази предпазливо във водата и затрепери, когато тя облиза глезените му. Бавно влезе по-навътре, джапайки към едната страна на падналия самолет. Когато стигна Боинга, Бърни мина покрай корпуса към носа, воден от настойчивия и постоянен звук от гласовете на пътниците.

Водата не беше дълбока, но реката течеше бързо, придошла от дъжда. Това извади Бърни от равновесие, той залитна и падна напред по лице в тинестата вода.

— Боже господи! — изхлипа той, изправи се с мъка на крака и се изтръска като мокро псе. Беше покрит с кал, особено ръцете и лицето му. Борейки се със силното подводно течение на реката, със затънали в лепкавата хлъзгава тиня крака, той бавно тръгна напред като пореше с бедра водата, докато стигна изхода.

Бърни веднага видя какъв беше проблемът. Големият ъгъл, под който се намираше корпусът, беше вкопал вратата в тинята и заради това не можеше да се отвори напълно. Той пъхна ръце в процепа и започна да дърпа.

От другата страна на вратата господин Браун буташе неподатливия авариен изход. Той надникна през цепнатината към покрития в кал мъж.

— Помогнете ни, моля! Не можем да излезем!

Бърни дръпна с все сила. Браун буташе с все сила.

Нищо не стана.

— Не, трябва да бутате, а не да дърпате! — извика Браун. — Бутайте силно!

— А ти к’во си мислиш, че правя? — изръмжа Бърни в отговор, но после разбра, че пътникът е прав. Те си пречеха един на друг. Като заобиколи с труд от другата страна на вратата и се промуши в петнадесетсантиметровия отвор, пухтейки и напрягайки се, Бърни захвана да бута отвън, докато пътниците бутаха отвътре. Той заби босите си пръсти в коварната тиня, подпря с рамо вратата и забута с все сили.

— Бутай! — викаше господин Браун. — Трябва да буташ силно!

Бърни се намръщи, но лицето му бе така покрито с кал, че въобще не можеше да се различат чертите или изражението му.

— К’во си мислиш, че правя? — изсумтя той, почти без дъх. Разкрачи крака по-широко, за да има по-добра опора в бързотечащата река, пое дълбоко въздух и отново забута.

Този път вратата се помръдна. Само няколко сантиметра, недостатъчно, за да излезе някой от самолета, но все пак беше крачка напред.

— Хайде пак! — извика Браун въодушевено. — По-силно, бутай по-силно!

— Бутам! — изхриптя Бърни. Пръстите му се бяха схванали и изранили, раменете го боляха от необичайното натоварване, панталоните му бяха толкова мокри, че краката му се бяха вдървили, а не виждаше почти нищо от спечената по челото му кал и биещия в очи дъжд.

— Пак! По-силно! Давай!

— Бутам… я… бе… приятел.

— По-силно! — настояваше Браун, обзет от отчаяното желание да излезе.

Бърни стисна силно зъби. Още веднъж бутна с все сили вратата.

— Бутам… я… бе… задник такъв!

В това време отвътре около вратата се бяха скупчили още повече пътници и наблюдаваха как малкото късче външен свят малко по малко се разширява, докато вратата се отваряше сантиметър по сантиметър. Сърцата им се бяха качили в гърлата, докато гледаха, защото ако щяха да се измъкнат, всеки миг сега беше жизненоважен. Димът вече се носеше на талази през главната кабина.

— Един човек отваря вратата! Отваря я! — изкрещя някой и още пътници залазиха през седалките в отчаянието си да достигнат единствения функциониращ изход.

Гейл Гейли остана, прикована на седалката, със здраво заклещен крак. Беше потънала в пелена от болка от счупената ръка. Идваше в съзнание, после пак го губеше за часове, както й се струваше, но всъщност бяха само няколко минути. Около нея пътниците от полет 104 се бутаха, за да стигнат носа, бяха заети да се блъскат един друг и никой не й обръщаше внимание. Остър парлив дим изпълни дробовете й и тя се закашля. Имаше реална опасност да се задуши от пушека.

— Моля ви! — умоляваше тя, някого, когото и да било, който да й помогне. Но никой не я чуваше. Кого го е грижа, човек мисли първо за своята кожа. Почти всички пътници се бяха скупчили при вратата на изхода, в задната част на Боинга Гейл беше сама.

Бърни ЛаПланте блъсна с цялата си тежест вратата. Силата на движението го тласна напред, той се залюля на пръстите на краката си и губейки равновесие, отново се пльосна по лице във водата, нагълтвайки се с тиня. Изправи се, давейки се и пръскайки слюнки, още по-оплескан с кал отпреди. Но беше успял. Вратата на изхода вече беше отворена, не широко, но достатъчно, за да позволи на възрастен човек с малко извиване и гърчене да се промъкне през нея.