Лионор Флайшър - Герой по неволя

— Къде е той? — попита той, като отново се пльосна в реката.

— Вътре. В самолета е…

— Знам, че е вътре! От коя страна? Как се казва?

Докато се приближаваше към падналия самолет, той чу момчето да вика зад него:

— Флетчър! Името на баща ми е Флетчър!

Джералд Уайт Джонсън някога писа: „Героите се създават от общественото търсене, понякога и от най-окаяния материал.“ Е, ще ви трябва доста време, за да намерите по-окаян материал от онзи, който е отишъл за създаването на Бърни ЛаПланте.

Лесли Шугър все още стоеше на поста си при изхода и продължаваше да помага на пътниците да излязат, когато изведнъж изходът бе заприщен от нисък мъж, толкова покрит с кал, че не би могла да го познае дори майка му. Той избута настрани пътниците, промъквайки се в кабината.

— Сър, не може да влизате вътре! — възпротиви се Лесли. — Сър, блокирате изхода! Сър, почакайте!

Но дребната фигура се шмугна покрай нея в горящия самолет, препречвайки пътя на всички, които се опитваха да излязат.

Разбитият самолет се пълнеше с тежък остър дим. За броени секунди Бърни започна да кашля и да се дави. Освен това беше тъмно. Не можеше да си види проклетата ръка пред проклетото лице. Къде, по дяволите, беше господин Флетчър? Дяволски голямо чудо беше този Боинг 727. Трябваше му фенерче.

Ето! На пода лежеше едно фенерче сякаш оставено там от някоя божествена ръка. Бърни се пресегна и го хвана.

— Боже господи! — извика той и пак го пусна. Фенерчето наистина се държеше от ръка, но не божествена. Ръката беше отпусната и окървавена. Бърни се наведе по-предпазливо и взе фенерчето, после освети тялото, което лежеше свито и в полунесвяст на пода до кухненския бокс. Тялото изстена. Беше живо.

Бърни се поколеба. Този носеше униформа на стюард. Явно не беше господин Флетчър. Бърни беше поел ангажимента да спаси само господин Флетчър. Такава беше уговорката. Въпреки това не можеше да остави човека да лежи тук. Той започна да влачи и да тегли кървящия Фреди Мур по пода към изхода.

— Ей, някой да го издърпа, чувате ли? Помогнете му, по дяволите! — изрева той.

Накрая някой до вратата му обърна внимание и един от пътниците, с помощта на Лесли, измъкна Фреди от самолета.

— Отнесете го далеч от самолета. Помогнете му — Лесли даде инструкции и обръщайки се, видя как кашлящият, покрит с кал дребен мъж, се затича обратно в кабината.

Кой луд би направил подобно нещо? Да напусне безопасното място, за да се върне към такава заплаха? Странно, но думата „герой“ въобще не дойде наум на Лесли Шугър тогава. Чак носле.

Следващите пътници, които напуснаха самолета, бяха майка и дете — Сюзан, прегърнала хълцащата и давеща се Кели в ръцете си. При вратата майката се поколеба, после се обърна и каза на Лесли:

— Там отзад има една жена… — тя се спря да се изкашля, защото тежък дим пълнеше дробовете й. — Заклещила се е.

— Идете възможно най-далеч от самолета — даде й указания Лесли. Нямаше време да мисли за други освен за пътниците, които можеха сами да излязат. Що се отнася до останалите… Господ да им е на помощ. Той единствен можеше да го стори.

Изкачването към задната част на самолета беше трудно. Беше така стръмно — все едно се катериш по скала, без да се хващаш никъде. Димът беше много по-плътен в тази част на кабината, защото бе по-близо до горящата опашка. Майната му! Нямаше представа какво, по дяволите, търси тук, псувайки и кашляйки като някакъв тъп задник, освен че беше обещал на малкото момче да спаси баща му. И като че ли не беше способен да наруши обещанието си, същият Бърни ЛаПланте, който никога не беше казвал истината и никога през всичките си жалки четиридесет години не бе спазил дадената дума. Иди че го разбери.

— Господин Флетчър! Ей, господин Флетчър! — провикна се той. — Флетчър, къде си, по дяволите, бе? Ей, човече, къде си, да го вземат мътните!

Бърни насочи фенерчето пред себе си, като обхождаше седалките с лъча. Но димът беше толкова плътен тук отзад, че светлината почти не го пробиваше и ужасно трудно се виждаше. Въпреки това Бърни видя, че седалките са празни. Нямаше никого. Искаше да хвърли фенерчето и да избяга, да се махне от тая бъркотия, но упорита решителност и обещанието към момче на същата възраст като сина му го накара да продължи.

— Флетчър! Ей, Флетчър, обади се! — димът изпълни устата, гърлото и дробовете му и той се преви надве от кашлица. — Ей, Флетчър, не бъди задник!

Отговор нямаше. Бърни завъртя наоколо фенерчето и изведнъж дочу стенание. Внимателно пристъпи напред и се препъна. Беше стъпил върху някого! Флетчър, слава Богу! Сега двамата можеха да се измъкнат бързо оттук и Бърни щеше да продължи живота си.