Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Той пристъпи и повтори:

— Трябва да се разделя с вас.

И се приближи още повече. След секунда аленият му мундир изчезна сред гъстите папрати почти светкавично, като бързо размахан факел.

В този кратък интервал между двата мига лицето й пламна от гъста червенина, от главата до петите я обля огън и всичките й чувства така се объркаха, че пред очите й притъмня. Сякаш нещо я блъсна и от този удар — като от удара на Мойсеевия жезъл 43 43 Вехтия завет, Изход, XVI, 6. , след който от скалата бликнала вода — от очите й закапаха сълзи. Батшеба изпита чувството, че е съгрешила с тежък грях.

И то защото Трой беше докоснал с устните си нейните. Беше я целунал.

Последните събития ни представят Батшеба Евърдийн в нова светлина. Но безразсъдството, с което тя се хвърли в тази авантюра, беше почти чуждо на нейния нрав. То проникна в нея със стрелата на Амура и изпълни цялото й същество. Здравият разум и женската природа се бореха в душата й. А този, който има възможност да наблюдава отблизо женския характер, не престава да се удивлява, от една страна — на склонността да се вярва на похвали, без съмнение лъжливи; и, от друга — на недоверието към напълно истинните порицания.

Батшеба обичаше Трой така, както обича уверената в себе си жена, когато загуби увереността си. Когато една жена със силен характер безразсъдно се отрича от своята сила, тя става по-безпомощна и от най-слабата жена, която няма от какво да се отрича. Една от причините за безпомощността й е, че тя за първи път осъзнава своята слабост. Тя няма никакъв опит и не знае как да постъпи. А когато човек не знае как да постъпи, той е два пъти по-слаб.

На Батшеба й бяха непознати хитростите, към които се прибягва в любовта. Въпреки че бе жена със светски опит, нейният свят бе застлан със зелените килими на ливадите, в който бродят само крави и шуми вятърът, а едно тихо семейство зайци живее зад оградата; където всички са съседи, а със сметки се занимават само в пазарен ден. Условностите на така наречения добър тон, приет в обществото, й бяха непознати, а за неписания устав на разпътниците тя нямаше понятие. Ако можеше да изрази с думи смътните си представи за любовта (което тя никога не правеше), сигурно щеше да стигне до извода, че предпочита да се подчини на импулса, а не на гласа на благоразумието. Тя обичаше съвсем по детски и чувството й беше едновременно жарко като лято и свежо като пролет. Вината й бе единствено това, че тя не се опита задълбочено и внимателно да се ориентира в своето увлечение и да помисли за последствията. Тя можеше да води другите в „трънливия и тесен път към рая“, но беше като онзи „поп двуличен,… погазил сам словата си“. 44 44 Шекспир, „Хамлет“, I, 3. Превод Спас Николов.

Неприятните страни на личността на Трой бяха недостъпни за погледите на жените, а всичко привлекателно бе изложено на показ. Точно обратният случай бе простодушният Оук, чиито недостатъци можеше да забележи дори и слепецът, а достойнствата му се криеха надълбоко като метала в земните недра.

Поведението на Батшеба нагледно показваше разликата между любовта и уважението. Преди тя споделяше най-непринудено и охотно с Лиди интереса си към Болдуд, но сега, когато ставаше дума за Трой, признаваше чувството си единствено на своето сърце.

Габриел забеляза нейното сляпо увлечение и тревожно размишляваше по цял ден, докато обхождаше пасищата, а понякога дори и нощем. Несподелената му любов беше мъчение за него, но фактът, че Батшеба попадаше в примката, го угнетяваше още повече и неговата мъка отстъпи на заден план. Това потвърждаваше прословутото наблюдение на Хипократ, че по-силната болка заглушава по-слабата.

Само този, който изпитва чиста, макар и безнадеждна любов, би се осмелил да разкрие грешките и заблужденията на любимото същество без страх, че ще спечели неговата или нейната неприязън. Оук реши да поговори с господарката си. Ще започне с нейното непочтено, както му се струваше, отношение към отсъстващия в момента Болдуд.

Удобният случай му се представи една вечер, когато Батшеба излезе да се разходи по междата сред близките ниви. Смрачаваше се. Оук, който този ден не беше се отдалечавал много със стадото, тръгна по същата межда и скоро срещна връщащата се от разходка Батшеба. Тя, както му се стори, беше доста замислена.

Пшеницата беше вече избуяла високо, а тясната пътечка се врязваше в нея и напомняше дълбока бразда между обкръжаващите я класове. Двама души не можеха да се разминат, без да смачкат пшеницата, и Оук се отстрани да пропусне Батшеба.