Алегзандър Смит - Школа по машинопис за мъже „Калахари“

Разбира се, кравите винаги създаваха опасности по пътя, дори в Ботсуана. Всеки човек тук имаше познат или поне познат на познат, дето се е сблъсквал с крава. Това можеше да има фатални последици. В Ботсуана ежегодно умираха хора, в чиито коли се бяха блъснали крави, понякога намушквайки с рога шофьора. Точно затова маа Рамотсве не обичаше да шофира нощем и винаги избягваше да го прави, ако имаше възможност. А когато нямаше как, пъплеше едва-едва по пътя и се вглеждаше в тъмнината, готова да спре всеки миг, ако различи пред себе си черния силует на някоя крава или, не дай си Боже, на бик.

На път се мислеше добре и докато караше в слънчевата утрин, маа Рамотсве прехвърляше в ума си всички възможни сценарии, по които можеше да се развие тази странна история. Колкото повече си мислеше за господин Молефело, толкова повече му се възхищаваше заради смелостта да дойде да се срещне с нея. Повечето хора не се тормозеха за минали грехове, а мнозина напълно забравяха за тях, било нарочно — ако изобщо можеше да се направи умишлен опит за забравяне, било просто като оставяха миналото да избледнее от само себе си. Маа Рамотсве се запита дали хората са длъжни да помнят миналото и реши, че наистина са длъжни. Доброто, направено от онези, които отдавна ги нямаше, в никакъв случай не биваше да се забравя, в старите обичаи и вярвания имаше много истина. Имаше ритуали, които ти помагаха да не забравиш да отдадеш дължимото на дядовци, прадядовци и прапрадядовци, на всички предци. Ако позволиш да потънат в забрава, те биха умрели наистина, в онова място, което мъртвите обитават, някъде отвъд нашите хоризонти. Половината народ на Ботсуана мислеше по този начин, а другата половина гледаше на тези неща според християнската вяра, която казваше, че щом умре, човек отива в рая, ако е заслужил, разбира се, и щом попадне там, за него се грижат светци, ангели и така нататък. Някои хора твърдяха, че в рая имало даже крави и може би беше така. Бели крави, които ухаят прекрасно и имат вакли кафяви очи. Свети крави, които бавно вървят и дават на децата, деца от рая, да се возят на гърба им. Колко хубаво бе това за онези деца, които нямаха майки и бащи, защото бяха отишли на небето твърде рано, колко добри са кравите към тези дечица, как се грижат за тях, мислеше си маа Рамотсве и усети, че очите й се пълнят със сълзи. Тя бе загубила своето бебе; къде ли беше то сега? Надяваше се, че то е щастливо и че ще я чака там, когато самата тя напусне Ботсуана и се пресели в рая. Дали господин Дж. Л. Б. Матекони ще е определил дотогава дата за тяхната сватба? Тя се надяваше, че ще го е сторил, макар той никак да не бързаше. Може би щяха да се оженят в рая, ако той продължаваше да се бави. Това със сигурност би било по-евтино.

Мислите й се върнаха към господин Молефело и маа Тсоламосесе. Беше трудно да се предвиди какво ще каже маа Тсоламосесе, когато научи истината за случилото се преди толкова години. Щеше да се ядоса, несъмнено, и може би дори щеше да се обади в полицията. Господин Молефело вероятно не бе помислял за подобна възможност, когато дойде при нея с молба да издири маа Тсоламосесе. Той допускаше, че нещата ще се изяснят само между тях, но ако маа Тсоламосесе решеше да се оплаче в полицията, оттам можеше да му наложат глоба или друго наказание. Би било странно да приложат такава мярка след толкова години, но маа Рамотсве се опасяваше, че в Наказателния кодекс на Ботсуана нямаше нищо, което да попречи на това. Тя не беше чела от край до край Наказателния кодекс на Ботсуана, всъщност не беше го чела изобщо, но можеше да си го купи за няколко пули от Държавната печатница. Беше го виждала по щандовете там, беше го прелиствала, но не разбираше съвсем добре езика му. Това беше спънката със законите и правния език — освен юристите, само ограничен кръг хора го разбираха и употребяваха. Хубаво беше, че има Наказателни кодекси, но тя предпочиташе да се осланя на доста по-прости правила, като например Десетте Божи заповеди, които, с малко осъвременяване, бях прекрасно ръководство в живота, или поне така смяташе маа Рамотсве. Всеки знаеше, че да се убива е престъпление, че да се краде е престъпление, всеки знаеше, че е лошо да прелюбодействаш и да пожелаваш благата, които притежава съседът ти… Тя се поколеба. Не, не всеки. Съвсем не всеки знаеше това, или поне вече не. Имаше деца, ужасни бузести дечица, които се възпитаваха точно в обратното, някой ги учеше на съвсем други неща — и в това беше проблемът, мрачно си помисли тя. Хората бяха готови да напуснат своята съпруга или съпруг просто защото вече им е омръзнал. Ако се събудиш една сутрин и решиш, че може да си намериш по-интересен и вълнуващ партньор от своя, просто ставаш и си тръгваш! Ей така! И можеш да продължиш по този начин, защо не, можеш да скачаш от човек на човек. Ако родителите ти досаждат, просто ги напускаш. Също и приятелите. Може те да искат едно или друго от теб, но е съвсем лесно просто да ги напуснеш. Откъде беше дошло всичко това, чудеше се тя. Това нямаше нищо общо с африканския морал, а още по-малко с морала в Ботсуана. Значи идваше от някъде другаде.