Алегзандър Смит - Школа по машинопис за мъже „Калахари“

Тя се върна отново към господин Молефело и маа Тсоламосесе. Маа Рамотсве се надяваше, че маа Тсоламосесе няма да занимава полицията с тази толкова стара история. В този случай маа Рамотсве щеше да й каже, че господин Молефело иска да й се извини и да й купи ново радио. Те не бяха обсъдили в подробности точните размери на обезщетението, но той бе казал — парите не са проблем. „Ще заплатя колкото е нужно — бяха думите му, — съвестта ми е по-важна от парите. От банката можеш да изтеглиш много пари. Но спокойствие не можеш да си изтеглиш.“

Е, сега предстоеше да види какво ще стане и да вземе съответното решение. Не оставаше много път, скоро наближаваше отбивката за селцето. Пътят беше зле поддържан без знаци, изровен. Вървеше стръмно нагоре по хълма, където, ако маа Рамотсве не грешеше в посоките, се намираме къщата на маа Тсоламосесе, точно на края на селото.

Една възрастна жена седеше на столче пред къщата и ронеше царевица в традиционна дървена купа. Тя се привдигна, като видя белия микробус, и стана да поздрави маа Рамотсве.

Те размениха традиционните поздрави.

— Думела, маа — каза маа Рамотсве. — Добре ли спахте?

— Да, маа, спах добре.

Маа Рамотсве се представи и попита жената дали не е маа Тсоламосесе.

Жената се усмихна. Имаше приятно открито лице и маа Рамотсве веднага я хареса.

— Аз съм маа Тсоламосесе. Тук живея.

Маа Рамотсве прие предложеното й дървено столче, хванато с кожени ремъци. То не изглеждаше много здраво, но тя знаеше, че тези традиционни столчета са много здрави и издържат голяма тежест. Жената влезе в къщата и се върна с канче с вода за своята гостенка, което тя прие с благодарност. Къщата беше квадратна, чиста и спретната, пръстените й стени бяха боядисани в топла охра. Вратата беше бяла, но ниско долу си личеше, че издраскана от куче. От вътрешността на къщата, където беше тъмно, защото пердетата бяха спуснати, долитаха две детски гласчета.

— Тук живеят две деца — каза маа Тсоламосесе. — Дъщерята на единия ми син, чиято майка замина да гледа болната си майка в Шаше. И дъщерята на покойната ми дъщеря. Грижа се за двете деца.

— Това е работата на много жени — каза маа Рамотсве. — Деца и пак деца, цял живот. Това ни е работата на жените, така изглежда.

Маа Тсоламосесе кимна. Тя много внимателно се вглеждаше в маа Рамотсве, умните й очи изследваха лицето и дрехите й, спираха се на белия микробус и се връщаха пак на лицето на гостенката й.

— Цял живот съм гледала деца — каза маа Тсоламосесе. От четиринайсетгодишна, когато гледах децата на по-голямата си сестра, после моите деца, а сега съм баба и работата все не свършва. — Тя замълча за миг и добави: — Защо идвате при мен, маа? Много се радвам, че сте ми гостенка, но се чудя защо сте дошла?

Маа Рамотсве се засмя.

— ​Е, не съм дошла при вас да си говорим само за гледане на деца — каза тя. — Дойдох да поговорим за нещо, което се е случило много отдавна.

Маа Тсоламосесе понечи да каже нещо, но се спря. Тя бе любопитна и нямаше търпение да узнае, но реши да почака гостенката да й обясни сама.

— ​Мисля, че покойният ви съпруг е работил в затвора — каза маа Рамотсве.

— Да — потвърди маа Тсоламосесе. — Беше добър човек. Работи много години в затвора и беше много уважаван старши служител. Затова днес получавам и пенсия.

— И сте живели близо до старото летище в Габороне? — продължи маа Рамотсве. — И сте давали една стая под наем на студенти?

— ​Да, винаги сме имали наематели. Помагахме си с парите за домакинството. Не че те можеха да плащат Бог знае какъв наем.

— Имало е един студент, Молефело. Учил е в Ботсуанския технически колеж. Помните ли го?

Маа Тсоламосесе се усмихна.

— Чудесно го помня. Беше много добро момче. Винаги чисто.

Маа Рамотсве се поколеба. Нямаше да е лесно да й каже. Дори сега, след толкова време, новината щеше силно да я разочарова. Но трябваше. Да съобщава лоши новини беше част от работата й, трябваше да бъде твърда.

— По времето, когато е живеел у вас — продължи тя, като гледаше отблизо маа Тсоламосесе в очите, — е станала една кражба. Някой е влязъл през прозореца и ви е откраднал радиото. Нали така?

Маа Тсоламосесе свъси вежди.

— Да, вярно. Имаше такова нещо. Не съм го забравила. Беше чудесно радио.

Маа Рамотсве си пое дълбоко въздух. Нямаше начин.

— Молефело е бил. Той е откраднал вашето радио.

Маа Тсоламосесе най-напред се обърка. После вдигна ръка и пъхна пръсти в купата с царевичното тесто.