Алегзандър Смит - Школа по машинопис за мъже „Калахари“

Курсистите от „Школата по машинопис за мъже Калахари“ се събираха в залата до църквата всеки работен ден от седмицата, с изключение на петък. Напредваха бързо. Маа Макутси разбра, че те усвояват нещата по-бързо, отколкото бе предвиждала, и им съобщи, че курсът ще трае пет седмици вместо планираните шест.

— Ще получите същата диплома — съобщи им тя, като си отбеляза наум, че трябва да се погрижи и за отпечатването на сертификатите. — Ще бъде за същия курс, но вие ще го завършите една седмица по-рано.

— ​А ще ни върнете ли част от парите? — попита един от мъжете, предизвиквайки весел смях сред останалите курсисти.

— Не — каза Маа Макутси. — Разбира се, че не. Вие ще получите същите знания и умения. Така че те струват същите пари. И така е справедливо.

Те приеха доводите й без повече протести и тя с облекчение продължи урока си. За разнообразие, вместо да преписват вече готов текст, този път тя им даде задача в оставащия половин час да съчинят кратко есе. То трябваше да е само половин страница, но с възможно най-малко грешки. За отлично представяне оценката беше петдесет точки, а за всяка грешка се отнемаха по две точки. Темата беше: „Важните неща в моя живот.“ Есетата трябваше да бъдат анонимни и след проверката да се върнат на авторите. Така никой нямаше да се срамува от искреността си и щеше смело да каже какво е най-важното за него, без да се чувства идиотски. Идеята за темата не беше на маа Макутси. Тя самата в училище бе написала есе по нея и това есе бе наградено, така че остана в спомените й като идеалната тема: не изискваше никаква специална подготовка, с нищо не задължаваше и всеки имаше какво да каже по нея.

Курсистите се заловиха за работа. В края на часа всеки остави своя лист пред маа Макутси и се събраха десет съчинения. Тя възнамеряваше да ги вземе и да ги прочете у дома, но само един поглед върху най-горния лист бе достатъчен, за да събуди интереса й. Четенето я погълна и тя остана в залата, докато не прочете всички есета. Пред нея се раздипли животът в цялата си важност: майки, съпруги, футболни отбори, професионални амбиции, любими автомобили, всичко, което мъжете обичаха.

Ето това, например:

„Има толкова важни неща в моя живот. Трудно ми е да посоча най-важното, но мисля, че едно от тях е футболният отбор «Зебрите». Още от малък мечтаех да играя в този отбор, но така и не станах достатъчно добър футболист. Така че само гледах сред публиката и виках за любимия си отбор. Когато те печелят, аз се чувствам истински щастлив и цяла нощ празнувам с приятелите си тези победи. Приятелите ми също са техни фенове. Не мога да си представя Ботсуана без «Зебрите». Нашата страна не би била същата без тях и всички бихме чувствали голяма празнина в живота си.“

Есето бе напечатано почти без грешка, а маа Макутси остана впечатлена от простата и ясна мисъл на изложението.

„Читателят — написа тя в полето на страницата — остава напълно убеден за значението на «Зебрите» във вашия живот.“

Тя прелисти други две есета. Имаше още едно похвално слово за „Зебрите“ и едно трогателно есе за нечий малък син и неговите лудории. Накрая, почти най-отдолу в купа листа тя прочете:

„Открих нещо много важно в живота си. Не го очаквах, и то ме сполетя изведнъж, като светкавица. Аз не съм човек, чийто живот е бил много вълнуващ, но това ме развълнува силно и сърцето ми препуска вече повече от седмица. Причината е, че срещнах една жена. Тя е една от най-красивите жени, които съм виждал, и мисля, че е и една от най-милите и добри жени в Ботсуана. Тя винаги ми се усмихва, независимо от това, дали правя грешки. Когато минава покрай мен, сърцето ми запява, въпреки че тя не го знае. Не знам дали да споделя с нея, че ме изпълва с мисли за любов. Ако й кажа, тя може да ми отвърне, че не съм достатъчно добър за нея. Но ако не й го кажа, никога няма да узнае какво чувствам. Тя е най-важното нещо в живота ми. Не мога да спра да мисля за нея дори когато ме учи на машинопис.“

Маа Макутси застина на място при това толкова открито обяснение в любов. Един от нейните ученици, един от тези мъже беше влюбен в нея! Тя мислеше, че никой не може да се влюби в нея, а един от тези мъже бе направил точно това. О! О!

Тя погледна внимателно листа. Разбира се, на него не бе написано никакво име, но за нея нямаше съмнение кой го е писал. Докато четеше, тя бе така погълната от съдържанието му, че съвсем не видя как е отпечатано. Всяко „ц“ липсваше: „светкави, а“, „сър ето ми“, „седми, а“. С разтуптяно сърце тя взе молива и написа отдолу: