Алегзандър Смит - Школа по машинопис за мъже „Калахари“

— Не — отсече тя. — Не беше той. Той живееше у дома, когато стана тая кражба. Сигурно грешите. Някой друг го открадна. Мисля, че е бил някой от затворниците. Щом човек живее до затвора, винаги има опасност от такива неща.

— ​Не, маа — каза внимателно маа Рамотсве. — Не е бил затворник. Бил е Молефело. Имал е спешна нужда от пари за… за нещо наложително. Откраднал е радиото ви е инсценирал кражба с взлом. Продал го е за сто пули на някакъв човек, близо до гарата. Така е станало.

Маа Тсоламосесе я изгледа втренчено.

— Откъде знаете всичко това, маа? Как така говорите за нещо, което не сте видели, вас ви е нямало там?

Маа Рамотсве въздъхна.

— Той ми разказа. Молефело. Той много съжалява. Съжалява за това вече много години. Сега иска да дойде и да се извини. Иска да ви купи ново радио. Иска да поправи стореното.

— ​Не искам радио — каза маа Тсоламосесе. — Не ми харесва тази музика, която сега пускат по радиото. Бам, бам. Вече не пускат хубава музика.

— За него е важно — каза маа Рамотсве. Тя замълча. — Вие самата, маа, някога извършвали ли сте нещо лошо?

Маа Тсоламосесе пак се втренчи в нея.

— Всеки прави лоши неща — каза тя.

— ​Да — каза маа Рамотсве. — Всеки. А случвало ли ви се е да искате да поправите грешките си? Случвало ли ви се е някога подобно нещо?

Настъпи тишина. Маа Тсоламосесе се загледа някъде надалеч, отвъд хълма. Те седеше на стола, прегърнала колене. Когато проговори, гласът й беше тих.

— Да, случвало ми се е. Спомням си.

Маа Рамотсве продължи, без да губи време.

— ​Е, добре, така се чувства и Молефело. И не трябва ли да му разрешите да ви се извини?

Тя не получи веднага отговор, но той дойде.

— Да — каза маа Тсоламосесе. — Това беше преди много време. Хубаво е, че иска да се извини. Не искам сърцето му да страда.

— Права сте, маа. Това, което казвате, е най-правилното.

Те седяха заедно под слънчевите лъчи. Трябваше да се суши боб и маа Рамотсве се зае с това, докато маа Тсоламосесе продължи да мачка царевица в хавана, като с една ръка го държеше, а с другата удряше чукалото. Изпиха по едно канче силно подсладен чай и им беше приятно заедно. Маа Тсоламосесе беше много щастлива, че някой бе поискал да й се извини, и се съгласи маа Рамотсве да доведе Молефело.

— Той тогава беше просто момче — говореше маа Тсоламосесе. — Това, което е направил тогава, няма нищо общо с това, което би направил един зрял мъж.

— Така е — потвърди маа Рамотсве. — Сега той е съвсем друг човек.

Босо девойче с широка зелена рокля се появи на прага и кимна любезно на маа Рамотсве.

— ​Това е дъщерята на сина ми — каза маа Тсоламосесе. — Много ми помага с малката. Изведи я да я видим, Кокетсо. Изведи я да се запознае с маа.

Момичето влезе в къщата и се върна с двегодишно момиченце. Сложи детето на крачета и го хвана за ръка. То направи няколко несигурни крачки.

— Това е детето на покойната ми дъщеря — каза маа Тсоламосесе. — Аз я гледам, както ви казах.

Маа Рамотсве се пресегна и улови детето за ръчичката.

— Много хубаво дете, маа — каза тя. — Когато порасне, ще стане голяма хубавица.

Маа Тсоламосесе я погледна и извърна глава. Маа Рамотсве помисли, че е казала нещо обидно, но не знаеше какво е то. Беше много любезно да направиш комплимент на една баба за хубостта на внучката й. Щеше да е нелюбезно, ако не го направи.

— Прибери я, Кокетсо — каза маа Тсоламосесе. — Може да е гладна. До печката има малко каша, можеш да й дадеш.

Момичето хвана детето и се отправи към къщата. Маа Рамотсве продължи да нарежда боба, но хвърли един поглед към маа Тсоламосесе, която все още стриваше царевицата.

— Съжалявам, ако с нещо съм ви обидила — каза маа Рамотсве. — Не исках.

Маа Тсоламосесе остави чукалото. Когато проговори, гласът й бе уморен.

— Нищо не сте направили, маа, вие не знаете. Майката на това дете… тя почина. Беше болна от онази болест, която кръстосва по цялата страна. От нея почина. И детето…

Маа Рамотсве предполагаше какво ще чуе.

— Докторът каза, че детето ще се разболее рано или късно — каза маа Тсоламосесе. — Няма да оживее. Затова ми стана мъчно. Нямате вина, но говорехте за нещо, което никога няма да стане.

Маа Рамотсве остави настрана полупълната купа с боб и отиде до маа Тсоламосесе, като я прегърна през рамото.

— Съжалявам, маа. Съжалявам. Много съжалявам. Нямаше какво повече да се каже, но докато седеше до другата жена и споделяше скръбта й, изведнъж разбра какво може да направи господин Молефело.