Алегзандър Смит - Школа по машинопис за мъже „Калахари“

Заниманията започваха в шест часа, така че курсистите да имат време да стигнат от работа до залата при църквата. Те обаче се събраха доста по-рано и маа Макутси се озова срещу десет лица, които я гледаха с интерес и очакваха какво ще направи. Тя си погледна часовника, преброи курсистите и обяви, че часът може да започне.

Шейсет минути изтекоха неусетно. Курсистите научиха как се поставя лист в машината и за какво служи всеки клавиш. След това маа Макутси им нареди да напишат едновременно думата „цар“.

— Всички заедно — извика маа Макутси. — „Ц“, „а“ и „р“. Стоп.

Една ръка се издигна във въздуха.

— ​Моето „ц“ не излиза, маа — каза един елегантен господин със смутен поглед. — Натиснах го два пъти, но не работи. Написах „ар“.

Маа Макутси беше подготвена за подобни въпроси.

— Някои клавиши не работят — каза тя. — Това е без значение. Въпреки това трябва да ги натискате, защото във вашите офиси те работят. На този етап това няма значение.

Тя погледна мъжа, които бе вдигнал ръка. Косата му бе разделена на път по средата, а мустаците му бяха грижливо поддържани. Усмихваше се съвсем леко, устните му се отвориха, сякаш искаше нещо да каже. Но не каза нищо и класът продължи с нова, също лесна дума.

— „Зар“ — извика маа Макутси. — И „фар“. „Цар“, „зар“ „фар“.

На края на часа маа Макутси обиколи всички чинове и провери кой как се е справил. В Ботсуанския колеж за секретарки тя се бе научила колко е важно човек да бъде окуражаван и се постара да каже по една добра дума на всеки.

От вас ще излезе добър машинописец, раа — казваше тя. — Много добре контролирате движенията на пръстите си. — Или: — Много чисто сте напечатали „зар“. Много е добре. Когато часът свърши, мъжете се отправиха към вратата маа Макутси остана да подреди залата. Тя дочу една забележка, която един от курсистите подхвърли на друг:

— Тази жена е добър учител — каза той. — Не ме кара да се чувствам глупак. Добре си върши работата.

Останала сама в залата, тя се усмихна на себе си. Харесваше си класа, а бе разкрила в себе си и нов талант — да преподава. А отгоре на всичко в малката каса на бюрото й се намираха първите седмични такси, грижливо преброени в банкноти от Банката на Ботсуана. Беше прилична сума, а всъщност нямаше да се плащат повече разходи. Можеше да разполага свободно с тези пари, въпреки че имаше намерение да даде част от тях на маа Рамотсве, за да покрие телефонната сметка и като отплата за приноса й в новия бизнес. След това щеше да внесе парите в банковата си сметка. Бедните времена бяха към своя край.

Тя заключи, прибра парите в чантата с листата и се отправи към къщи. Вървеше по неасфалтиран черен път, край малки къщички, чиито прозорци светеха и представяха като в рамка сцени от домашния живот. Деца, седнали до масата или прави, погълнати от някакво занимание, вперили поглед в тавана, докато родителите сипваха яденето в купичките им. Голите крушки в някои стаи, другаде цветни лампиони, от кухните се носеше музика, едно момиче, седнало на стъпалата пред къщи, тананикаше познат мотив от песен, песен, която маа Макутси си спомняше от своето детство и която я накара да спре за миг сред сенките, за да си спомни още.

Тя потегли с белия микробус, сутрешното слънце струеше през отворения прозорец и грееше лицето й, а отвън пробягваха сиво-зелените дървета, кафенеещата трева, полята, прострени от двете страни на пътя. Нямаше много коли, тук-таме някой ван, претъпкани минибуси, които криволичеха по пътя заради разбрицаните амортисьори, един камион, пълен с войници със зелени униформи, които подсвиркваха на всяко момиче по пътя, автомобили, забързани по незнайната си работа в Лобатсе и по-надалеч. Маа Рамотсве обичаше пътя към Лобатсе. Повечето пътища в Ботсуана бяха отегчително еднообразни, особено пътят към Франсистаун, който се простираше прав като конец от начало докрай. Пътят за Лобатсе, напротив, беше малко повече от час и винаги достатъчно оживен, така че човек никога не скучаеше.

Пътищата, мислеше си маа Рамотсве, са витрината на страната. Начинът, по който хората се държаха по пътищата, казваше всичко за националния характер. Преди няколко години й се наложи да пътува по пътищата на Свазиленд във връзка с една зловеща история. Опасността дебнеше на всяка крачка, колите минаваха в насрещното платно и никой не зачиташе никакви ограничения в скоростта. Дори кравите в Свазиленд бяха по-безотговорни от ботсуанските. Те просто изникваха пред колите на пътя, сякаш предизвикваха умишлено сблъсъка, изненадвайки шофьорите в последния момент. Причината за всичко това бе, че самите суази бяха безотговорен и нехаен народ. Такъв беше нравът им, така караха и колите си. Тсуана бяха по-скромни, по-предпазливи хора, не бяха фукльовци като суазите и караха къде-къде по-внимателно.