Алегзандър Смит - Школа по машинопис за мъже „Калахари“

— Защо искате да говорите с възрастен човек, маа? — попитаха я любезно.

— Защото по-възрастните знаят повече, раа — отвърна тя.

На другия край на линията настъпи тишина. След кратко колебание я свързаха с най-възрастния служител.

— ​Аз съм на петдесет и осем, маа — представи се той. — Достатъчно ли съм възрастен, или търсите някой осемдесет деветдесетгодишен?

— Петдесет и осем е много добра възраст, раа. Един петдесет и осем годишен мъж със сигурност знае какво говори — каза маа Рамотсве.

Това оказа благоприятно въздействие.

— Ще се опитам да ви помогна, ако мога. Какво искате да знаете?

— ​Бих искала да знам дали си спомняте господин Тсоламосесе — каза тя. — Той е работил в затвора преди години. Може би не работи вече.

— А — каза човекът отсреща, — заварих го, когато постъпих тук. Беше много тих човек. Не говореше много, но си вършеше добре работата и много го уважаваха.

— ​Значи вече не работи при вас? — продължи маа Рамотсве.

— Не, не работи. Всъщност съжалявам, че трябва да ви го кажа, но той почина.

Маа Рамотсве изтръпна. Но маа Тсоламосесе може би бе още жива и господин Молефело щеше да успее да се срещне с нея.

— Мисля, че почина от сърдечен удар — съобщи гласът. — Преди около осем години. Все още работеше тук, но беше много болен и почина.

— ​А вдовицата му? — попита маа Рамотсве.

— ​Тя замина. Не вярвам тук някой да знае нещо за нея. Сигурно се е върнала в своето село. Можете да попитате в пенсионната служба, разбира се. Ако още е жива, би трябвало да получава пенсия на вдовица. Това значи, че някъде имат адреса й. Бихте могли да ги попитате.

— Бяхте много любезен, раа — каза маа Рамотсве. — Трябва да дам нещо на тази жена и вие много ми помогнахте. Много съм ви задължена.

— Мой дълг е да помагам — каза гласът.

— ​Това е чудесно!

— Така е.

— Желая ви щастие — каза маа Рамотсве. — Наистина много ми помогнахте.

— Аз съм щастлив — каза човекът. — Догодина се пенсионирам и ще отглеждам сорго.

— ​Дано расте добре — пожела му маа Рамотсве.

— Много сте мила, маа. Благодаря ви.

Те се сбогуваха и маа Рамотсве усмихната остави слушалката. Независимо от всичко, независимо от промените, объркването, несигурността, независимо от все по-честите прояви на неуважение между хората в днешно време, все още се срещаха такива, които разговаряха с традиционната любезност и внимание. И каквото и да ставаше, както и да се пренебрегваше традицията, човек получаваше доказателства, че не всичко е загубено.

Следващата задача беше не телефонен разговор, а посещение. Тя знаеше къде се намира пенсионната служба и трябваше да се отбие там, за да научи дали маа Тсоламосесе все още получава пенсията си. В случай че я получаваше, тя трябваше да опита да вземе оттам адреса й. Това можеше да е трудна, но не невъзможна задача. В държавните служби гледаха да спазват поверителност, даже и без нужда, но маа Рамотсве бе установила, че има и заобиколни пътища.

Държавната пенсионна служба все още беше в обедна почивка, когато тя пристигна. Но маа Рамотсве намери сянка под едно дърво и на драго сърце изчака, докато един уморен чиновник отвори вратата и надзърна отвън.

Приемната за граждани, в която я поканиха, изглеждаше и миришеше точно така, както всички държавни канцеларии и служби. Обзавеждането беше сведено до най-необходимото — столове с прави облегалки, прости бюра с по две чекмеджета. Отзад на стената висеше снимката на Негово превъзходителство, президентът на Република Ботсуана, а на другите стени имаше административна карта на Ботсуана, календар, изрязан от ботсуански вестник и оплюта от мухите снимка на стадо крави на водопой.

Чиновникът сънливо погледна маа Рамотсве.

— Търся вдовицата на един пенсиониран държавен служител — каза тя, като отбеляза наум изтърканата яка на чиновника. „Този няма да стигне далече“ — помисли си тя, чиновниците от гражданските служби обикновено много се грижеха за външния си вид, за разлика от този.

— Името? — попита той.

— ​Моето ли?

— На пенсионера.

Маа Рамотсве написа името на едно листче и го подаде на чиновника. Под името тя бе написала: Държавно управление на затворите и после датата от смъртта на господин Тсоламосесе.

Чиновникът погледна листчето и се отправи към коридора. От двете страни по този коридор бяха наредени шкафове с прошнуровани папки. Тя го видя как преглежда полиците и как спира, измъква една папка и я прелиства. После се върна на бюрото си.