Алегзандър Смит - Школа по машинопис за мъже „Калахари“

— ​Бог да е с тебе, сестро! Той ще облекчи теглото ти! Кажи ни греховете си! Изречи черните им имена!

— Те са безброй — каза маа Рамотсве. — О, не мога да ги понеса! Те ме изгарят. Чувствам адски огньове! Изгарят ме! О!

Тя се свлече обратно на пейката, като си вееше с молитвеника.

— Пламъци! — викна тя. — Цялата съм в пламъци. Махнете ме оттук!

Господин Дж. Л. Б. Матекони усети как тя го сръга в ребрата.

— Трябва де я изнеса. Пламъците…

Маа Макутси се изправи.

— Ще ти помогна. Горката жена! Толкова грехове. Ох! Ох!

Щом се измъкнаха навън, те се отправиха по най-бързия начин към колата на господин Дж Л. Б. Матекони, която стоеше паркирана до колите на вярващите и по нищо не се различаваше от тях.

— Ти си била много добра актриса — каза господин Дж. Л. Б. Матекони, когато потеглиха. — Аз съвсем се обърках. Взех да мисля за греховете си.

— ​Може би не играех — каза сухо маа Рамотсве.

Господин Молефело бе дал на маа Рамотсве много оскъдна информация. Всичко, което знаеше за търсените хора, беше, че господин Тсоламосесе е бил старши служител в затвора, а семейството му е живяло в държавна къща близо до старото летище. Знаеше, освен това, че приятелката на господин Молефело, на име Тебого Батопи, е от Молепололе и по онова време е възнамерявала да учи за медицинска сестра. Това не беше кой знае какво начало. За двайсет години сигурно се бяха променили много неща, Тебого вероятно се беше омъжила и бе сменила фамилията си. Господин Тсоламосесе сигурно се беше пенсионирал и семейството му бе напуснало онази къща. Но в Ботсуана човек трудно можеше да изчезне напълно. Населението й беше едва два милиона души и хората хранеха здравословен интерес едни към други. Винаги питаха кой какъв е и откъде идва. Беше много трудно да си анонимен, дори в Габороне, тъй като винаги се намираха съседи, които винаги държаха да знаят точно какво правиш и кой ти идва на гости. Ако човек желаеше анонимност, трябваше да напусне страната и да замине за Йоханесбург например, където хората не се познават и не се интересуват много-много един от друг.

Въпреки това щеше да е относително лесно да влезе в дирите на семейство Тсоламосесе. Даже господин Тсоламосе да се бе пенсионирал, все някой в затвора щеше да знае къде е заминал. Служителите на затвора бяха много близки помежду си и всички се познаваха. Живееха в тясно съседство в района на затвора, в който работеха, децата им често се женеха помежду си. Трябваше да си помагат и да се пазят взаимно, защото винаги имаше опасност някой излежал присъдата си затворник да тръгне да си отмъщава. Беше се случвало на няколко пъти, маа Рамотсве беше чела за това във вестниците. В първия случай един избягал затворник се беше скрил в къщата на надзирателя, под леглото му, изчакал го да заспи, пропълзял навън и го намушкал през завивките. Беше потресаващ инцидент, въпреки че надзирателят оцелял без особени наранявания, а затворникът бил заловен и наказан. Трудно беше да повярва човек, че е възможно такова зло, мислеше маа Рамотсве. Как можеше човешко същество да бъде толкова жестоко с друго човешко същество? Отговорът, разбира се, бе, че тези хора бяха вътрешно безчувствени. Сърцата им бяха студени, те им позволяваха да правят такива неща, че и по-лоши. Бог щеше да ги осъди, тя знаеше, но дотогава те щяха да причинят големи злини. И най-лошото от всичко беше, че те разрушаваха доверието. Човек трябваше да има доверие на хората, но сега вече не можеше да вярваш на всички, дори в добра страна като Ботсуана. В други страни, разбира се, бе много по-страшно, но дори и в Ботсуана нощем по улиците човек трябваше да внимава, да държи здраво чантата си, защото можеше да го нападне млад мъж с нож и да го ограби. Какво ще остане от традиционната любезност, от добрите нрави в Ботсуана? Какво би казал Обед Рамотсве, питаше се тя, ако се върне тук и види какво става, баща й, който щом намереше на улицата банкнота от една пула я занасяше в полицията, без да го е еня, че ще се чудят на честността му.

Маа Рамотсве разпредели задачата си в две посоки. Първо щеше да намери семейство Тсоламосесе и да им предложи обезщетението, което бяха уточнили с господин Молефело. След като уредеше този въпрос, щеше да се заеме с по-трудната задача да намери Тебого. Но първата крачка беше да позвъни в затвора и да попита дали господин Тсоламосесе все още работи там. Както и предполагаше, служителят, който вдигна телефона, изобщо не беше чувал това име. Тогава маа Рамотсве помоли да я свържат с най-възрастния служител.