Алегзандър Смит - Школа по машинопис за мъже „Калахари“

— Да — каза той. — Има вдовица с това име. Тя получава пенсия от Държавно управление на затворите.

Маа Рамотсве се усмихна.

— Благодаря ви, раа. Бихте ли ми дали адреса й? Трябва да й занеса нещо.

Чиновникът поклати глава.

— ​Не, не мога. Това е конфиденциална информация. Не може всеки да идва тук и да научава адресите на тези хора. Това не е възможно.

Маа Рамотсве пое дълбоко въздух. Точно от това се беше опасявала и знаеше, че трябва да е изключително внимателна. Този чиновник не беше твърде умен, а такива хора проявяваха забележително упорство, когато ставаше въпрос за принципи. Понеже не правеха разлика между основателни и неоснователни молби, те много стриктно се придържаха към буквата на закона. И нямаше смисъл да се опитваш да се излезеш на глава с тях. Най-добрата тактика беше да подкопаеш увереността им в правилото. Ако можеше човек да ги убеди, че правилото не е точно такова, по-вероятно беше да стигне до някъде. Но това бе деликатна задача.

— ​Но законът не е такъв — каза маа Рамотсве. — Не бих се бъркала в работата на един толкова умен човек като вас, но струва ми се, че тълкувате този закон погрешно. Законът гласи, че не можете да давате името на пенсионера. Не се отнася до адреса. Него може да го дадете.

Чиновникът поклати глава.

— Не мисля, че имате право, маа. Зная законите, това ми е работата. Вие сте гражданка.

— Да, раа. Убедена съм, че никой не ги знае по-добре от вас. Не се съмнявам, че е именно така. Но понякога, когато човек знае толкова много закони, може да ги обърка. Вие имате предвид член номер 25, а всъщност това е правило член 24 „б“, алинея „д“. Всъщност вие имате предвид него. Този закон гласи, че не трябва да се дават имената на пенсионерите, но той не казва нищо за адресите им. Членът, което третира адресите, е член номер 18, който наскоро бе отменен.

Чиновникът се размърда неспокойно. Той бе затруднен какво да отговори на тази самоуверена жена, която цитираше законите по номера. Значи законите имали номера? Никой не му беше казал за тях, но той допускаше, че е възможно да имат.

— Откъде знаете тези закони? — попита той. — Кой ви ги каза?

— ​Не четете ли „Държавен вестник“? — попита маа Рамотсве. — Законите обикновено се отпечатват в „Държавен вестник“, за да може всеки да ги прочете. Те се пишат, за да служат и защитават гражданите, раа, това е много важно да се знае.

Чиновникът не каза нищо. Той хапеше устната си и маа Рамотсве видя как поглежда бързо през рамо.

— Разбира се, ако вие сам не можете да вземете решение и трябва да попитате началника си, аз с удоволствие ще разговарям с него. Вероятно има тук някой ваш началник, който познава законите достатъчно добре.

Чиновникът присви очи и в този момент маа Рамотсве разбра, че го е преценила добре. За него щеше да бъде унизително да се съветва с друг чиновник.

— Служебното ми положение е достатъчно високо и познавам достатъчно добре закона, за да мога и сам да взимам решения. Това, което казвате за законите, е съвсем вярно. Изчаквах, за да видя дали го знаете. Много добре е, че знаете. Ако повече граждани познаваха добре законите, работата ни щеше да бъде много по-лесна.

— ​Вие прекрасно си вършите работата, раа — каза маа Рамотсве. — Радвам се, че попаднах на вас, а не на някой по-нисшестоящ и некомпетентен служител.

Чиновникът кимна с достойнство.

— Да — каза той. — Между другото, ето адреса на жената, за която питахте. Ще ви го напиша. Това е едно малко село по пътя към Лобатсе. Може би сте го чували. Там живее.

Маа Рамотсве взе листчето от чиновника и го сложи в джоба на роклята си. После му благодари за помощта и излезе навън, като си мислеше колко рядко администрацията може да бъде пречка, стига да подхождаш и тук с елементарни познания по психология, а маа Рамотсве беше от хората, които имаха чудесен опит в това отношение.

Един ден, когато маа Макутси, помощник-детектив в „Дамска детективска агенция №1“ и бивш изпълняващ длъжността управител на „Тлоквенг роуд спийди моторс“, се върнеше назад в спомените си за настоящите събития, щеше да се чуди как лесно и бързо се бе уредило всичко и школата й отвори врати. Ако всеки бизнес започваше така лесно, пътят към плутокрацията скоро щеше да бъде чист. Каква бе причината всичко да се нареди така бързо и безболезнено? Отговорът може би звучеше като извадка от ученическо есе на тема: „Бизнесът: добра идея, пазарна ниша, ниски стартови разходи“. И може би най-важното — огромно желание за работа. Всички тези фактори бяха налице в случая с „Школа по машинопис за мъже Калахари“.