Най-лесното нещо се оказа — а по правило това беше една от най-трудните задачи — да се намери помещение за провеждането на обучението. Този въпрос бе разрешен бързо от по-младия чирак. Той предложи да попита пастора на своята църква възможно ли е да използват залата, където вярващите провеждаха своите събрания. Тя се намираше до църквата.
— Залата не се използва през седмицата — бе казало момчето. — Пасторът все повтаря, че трябва да споделяме каквото имаме с ближните. Ето ни възможност да постъпим точно така.
Пасторът рече „амин“ при условие че химните и молитвите си останат по стените, така че курсистите по машинопис да имат възможност да спасят и душите си.
— Ще има много грешници, дошли да се учат на машинопис — заяви той. — Ще видят химните и някои ще разберат, че са грешници.
Маа Макутси с радост се съгласи и занесе пишещите машини, повечето от които вече работеха, макар че тук-таме липсваха някои букви. Прибраха ги в два шкафа и ги оставиха там. В залата имаше вече маси и столове, на които можеха да се съберат над трийсет души, макар че числеността на курса бе определена от броя на пишещите машини — десет.
В рамките на няколко дни всичко беше готово. В „Ботсуана дейли нюз“ бе поместена малка реклама, написана, така че да привлече вниманието на онези читатели, от които именно маа Макутси се интересуваше:
Мъже, знаете ли колко е важно в днешно време да умеете да пишете на машина? Ако не умеете, ще предпочетат някой друг пред вас. В съвременния свят няма шанс за онези, които не могат да използват клавиатура. Сега имате възможност да се научите в „Школата по машинопис за мъже Калахари“ под ръководството на маа Грейс Макутси, дипломирана секретарка с (отличие) (БКС).
По-долу за онези, които проявяваха интерес, беше даден телефонът на „Дамска детективска агенция №1“ и инструкции да търсят Отдела за обучение по машинопис.
В деня, когато съобщението трябваше да бъде отпечатано, маа Макутси пристигна по-рано на работа. Тя бе взела от печатницата един от първите екземпляри на вестника и четеше и препрочиташе текста на обявата. Усещаше определено удоволствие да вижда името си напечатано във вестник. За пръв път го виждаше по този начин и това я накара да седне и да го съзерцава известно време, като си мислеше: „Това съм аз, това е моето име, напечатано във вестника, това съм аз.“
Първото обаждане дойде след половин час и през целия ден телефонът продължи да звъни. До четири часа следобед имаше двайсет и двама записани, десет щяха да почнат следващата седмица, а останалите десет — след два месеца. Оставаха и две резерви.
Маа Рамотсве се радваше заедно с маа Макутси.
— Ти се оказа права — каза тя. — Имало толкова мъже, които отчаяно искат да се научат машинопис. Горкичките.
— Казах ти, че ще стане — рече господин Дж. Л. Б. Матекони. — Нали ти казах.
Курсът започна в сряда вечер. Маа Рамотсве бе освободила маа Макутси още от обяд, за да може да се приготви за първия си час. Маа Макутси постави бели листове на всеки чин и разпредели до тях текстовете за упражнения, които сама бе напечатала и размножила. На едното крило на черната дъска тя бе написала буквите, както са разпределени върху клавиатурата. С лъкатушни линии бе определила кои букви под управлението на кой пръст попадат. Това бе основата на машинописа, крайъгълният камък на тази професия. Оттук нататък пръстите се задвижваха по клавишите и чукчетата удряха върху валяка.
Нямаше никакво съмнение каква педагогическа философия щеше да ръководи „Школата по машинопис за мъже Калахари“ — същата, която ръководеше и обучението в Ботсуанския колеж за секретарки. Тя гласеше, че всеки пръст има свой определен периметър на действие. Не се допускаха никакви отклонения, никакви изключения, нямаше място за вредни навици. Кутрето отговаряше за „q“, палецът — за интервала. Така стояха нещата в Ботсуанския колеж за секретарки и маа Макутси не знаеше по-точна и резултатна методология за машинописа от тази.
На базата на придобитите навици за разположението на пръстите посредством неуморни повторения се изграждаше и способността за свързване на слуховото възприемане на думата или нейният образ с механизираното движение на мускулите. Това умение се придобиваше само с практика, само с непрекъснати стандартни упражнения. За няколко седмици човек, стига да не бе съвсем неспособен, се научаваше да печата бавно, но без грешка, даже като се има предвид, че мъжете имат по-големи и не така пъргави пръсти.
Читать дальше