Алегзандър Смит - Школа по машинопис за мъже „Калахари“

Господин Молефело замълча и погледна към маа Рамотсве. Докато го слушаше, тя бе усукала около пръста си дълго стръкче трева.

— Това ли е всичко, раа? — попита тя. — Всичко ли ми разказахте?

Господин Молефело кимна.

— ​Нищо не си спестих. Това е всичко, което се случи тогава, спомням си го съвсем ясно и ви го разказах най-подробно.

Маа Рамотсве го погледна внимателно. Да, той говореше истината, това се виждаше в очите му.

— Сигурно не ви беше лесно да ми разкажете тази история — каза маа Рамотсве. — За такова нещо е нужна смелост. Повечето хора никога не правят такива разкрития за себе си. Повечето хора се представят за по-добри, отколкото са в действителност.

— Иначе не би имало смисъл да го правя. Смисълът е в това да кажеш цялата истина — рече господин Молефело.

— И така? Какво искате сега от мен?

Господин Молефело смръщи вежди.

— Искам да ми помогнете. Затова дойдох при вас.

— Но какво мога да направя аз? — попита маа Рамотсве. — Не мога да променя миналото ви. Не мога да върна времето за вас.

— Разбира се, че не. Не очаквам от вас такова нещо. Искам просто да ми помогнете да се справя с тези неща.

— Но как? Не мога да върна бебето, не мога да намеря радиото, не мога да предотвратя вече сълзите на онова момиче. Това са все неща отдавна приключени. Колко години са минали оттогава? Почти двайсет? Това е много време.

— ​Зная, че е много време. Но все нещо може да се направи. Искам да компенсирам загубата на семейство Тсоламосесе. Искам да дам някакви пари на онова момиче. Искам поне отчасти да поправя нещата.

Маа Рамотсве въздъхна.

— Мислите ли, че парите могат въобще да променят нещо? Мислите ли, че като дадете пари, ще изтриете спомена онова, което сте причинили?

— Не, не мисля така. Не съм глупак. Бих искал също и да им се извиня. Бих искал да им поднеса извиненията си плюс някаква сума.

Известно време седяха в мълчание, докато маа Рамотсве обмисляше казаното. Как би постъпила тя самата при тези обстоятелства? Ако имаше смелостта, тя би отишла при всеки един от тези хора и би признала истината. Би се опитала да поправи някои неща. Това беше същото, което искаше и той, с тази разлика, че очакваше тя да го направи вместо него. Такова извинение посредством друг човек не е никакво извинение, мислеше си тя.

— Не мислите ли — започна, — не мислите ли, че искате от мен да ви свърша мръсната работа, или, нека я наречем, тежката работа? Не мислите ли, че това означава, че вие не сте истински готов да се извините?

Господин Молефело я зяпна. Това явно беше много силен удар срещу него и тя се запита защо й трябваше да бъде толкова директна. Достатъчно трудно му беше да й разкаже всичко, а сега тя го обвиняваше, че е страхливец. Откъде можеше да знае докъде се простира смелостта му?

— Съжалявам — каза тя и понечи да докосне ръката му.

— Не исках да бъда груба. Разбирам колко ви е трудно.

— Всичко, за което ви моля, маа, е да намерите тези хора — в гласа му звучеше горчивина. — Аз не знам къде са сега. Когато ги откриете, обещавам ви, ще бъда смел. Ще отида и ще говоря с тях лично.

— Това е добре — каза маа Рамотсве. — Никой не би могъл да иска повече от вас.

— Но ще ми помогнете ли? Бихте ли дошли с мен, когато отида да се срещна с тях? Не съм сигурен дали в последния момент няма да загубя присъствие на духа, ако вие не ме придружавате.

— Разбира се, че ще дойда с вас. Ще дойда с вас и ще си кажа: „Това е смел човек. Само един смел човек може да се вгледа в миналото си и да поправи грешките си по този начин.“

Господин Молефело се усмихна с явно облекчение.

— Вие сте много мила жена, маа Рамотсве.

— Не знам дали е така — каза маа Рамотсве, като се изправи и изтупа дрехите си. — Но вече е време да се връщаме. А по пътя ще ви разкажа за един свой малък проблем. Отнася се за едно момченце, което уби папуняк и искам да чуя вашето мнение по този въпрос. Вие сте баща на две момчета и може би ще ми дадете съвет.

Винаги, когато минаваше покрай Ботсуанския колеж за секретарки, маа Макутси изпитваше тръпка на гордост. Обучението й в колежа продължи шест месеца. През това време тя се издържаше, работейки нощем като сервитьорка в един хотел работа, която ненавиждаше, а денем полагаше всички усилия да не заспи. Нейното упорство и твърдост бяха възнаградени — тя никога нямаше да забрави гръмките аплодисменти на церемонията по дипломирането си. Тогава, пред погледа на гордите си родители, които бяха продали една овца, за да платят пътя до Габороне, тя прекоси сцената, за да получи диплома за секретарка като първа отличничка на своя випуск. Тя предполагаше, че животът никога няма да й предложи по-бляскав триумф от този.