Алегзандър Смит - Школа по машинопис за мъже „Калахари“

Тя намести очилата си, които по време на танца се бяха смъкнали до края на носа й, и погледна през прозореца. Нямаше търпение да дойде маа Рамотсве, за да й съобщи всичко. Сигурна бе, че ще срещне пълно одобрение. Маа Рамотсве искаше да й помогне — тя знаеше това много добре. За нейната шефка това щеше да е голямо облекчение — да й представи такъв блестящ проект за бизнес през свободното си време. Това бе точно в онзи дух на предприемчивост, за който маа Рамотсве бе говорила неведнъж, откакто работеха заедно. Предприемчивост и човешко отношение. И всички мъже, които искаха да се научат на машинопис, но се срамуваха да потърсят помощ, горкичките, вече можеха да си отдъхнат. Край на мъките.

Господин Молефело седна на един камък под открито небе. Няколко крави наблизо внимателно го наблюдаваха. И той разказа на маа Рамотсве една история отпреди много години.

— Пристигнах в Габороне, когато бях на осемнайсет. Израснах в едно селце близо до Франсистаун, в което баща ми беше свещеник. В селото свещеникът бе важен човек, но извън селото — не. Когато дойдох в Габороне разбрах, че един селски свещеник не означава нищо, той беше никой в големия град.

Винаги съм бил сръчен. От моето училище ме изпратиха в Ботсуанския технически колеж, който тогава беше много по-малък, отколкото сега. Справях се много добре с точните науки и баща ми вярваше, че мога да стана ракетен инженер или нещо такова. Той не знаеше, че в Габороне изобщо няма възможност за подобни неща. Според него в Габороне всичко беше възможно.

Семейството ми не беше богато, но аз получих държавна стипендия, за да уча в колежа. Тя стигаше да изплащам училищната такса, а остатъкът ми позволяваше да живея съвсем скромно. Не беше лесно и се случваше понякога да оставам гладен. Но когато си млад, това не е толкова страшно. Когато си млад, понасяш всичко много по-леко, защото мислиш, че утре ще има и храна, и пари.

Колежът уреждаше квартири, в които настаняваха учениците от провинцията. Хазяите бяха семейства, които даваха под наем свободна стая или даже барака. Някои от нас живееха в лоши условия, далеч от колежа. Други имаха късмет и попадаха в домове, в които ги хранеха добре и хазяите им се грижеха за тях като членове на семейството. Аз бях от късметлиите. Живеех с още едно момче в една стая. Къщата беше близо до затвора, където хазяинът ми работеше като старши надзирател. В къщата имаше три спални. Момчето, с което живеех, беше мой състудент от колежа. Беше тихо момче и винаги си гледаше уроците. Държеше се много добре с мен и делеше с мен хлябовете, които получаваше безплатно от чичо си, работник в една пекарна. Имаше и друг чичо, който пък работеше в месарница, и от него получаваше пък наденички, също без пари. Това момче сякаш получаваше всичко без пари: и дрехите, които носеше, не купуваше — даваше му ги една негова леля, която работеше в магазин за дрехи.

Хазяйката ми се наричаше маа Тсоламосесе. Беше доста пълна жена, малко приличаше на вас, маа, и се държеше с нас много добре. Грижеше се ризите ми да са винаги изпрани и изгладени, казваше, че така би правила и майка ми. „В Габороне аз съм ти майка — повтаряше тя. — Една майка имаш във Франсистаун и една майка тук. Тази тук съм аз.“

Мъжът й беше много скромен и тих човек. Мисля, че не харесваше работата си, защото когато тя го питаше как е минало днес в затвора, той само поклащаше глава и казваше: „Затворите са пълни с лоши хора. По цял ден се чудят какво лошо да направят. Това е.“ Не помня да е казвал някога нещо повече.

Бях много щастлив в този дом и в колежа. Бях щастлив и защото най-сетне си бях намерил приятелка. У дома, в моето село, все се опитвах да намеря някое момиче, което да ми обърне внимание, но не успявах. Сега, в Габороне, се каза, че има много момичета, които изгарят от желание да се запознаят със студентите от колежа. Те знаеха, че един ден ще си намерим добре платена работа и като съпруги на такива хора щяха да си осигурят лесен и хубав живот. Знам, знам, маа, че опростявам нещата, но много от тези момичета разсъждаваха именно по този начин.

Запознах се с едно момиче, което искаше да се запише в курс за медицински сестри. Тя беше учила много усилено в гимназията и вече беше взела повечето изпити за този курс. Държеше се много мило с мен, чувствах се щастлив. Ходехме заедно на танцовите забави, които се организираха в колежа, и тя винаги се обличаше много добре. Гордеех се, че мога да се появя с такова хубаво момиче пред състудентите си.