Алегзандър Смит - Школа по машинопис за мъже „Калахари“

После видях светлина и чух някой в далечината да вика на сетсуана. Един от моите хора се бе събудил и викаше и на другите да станат. Това накара мъжа, който ме държеше, да ме удари по главата с пушката си. После хукна да отвърже коня си от едно дърво. Моите хора продължаваха да викат и чух как някой запали камиона. Един от мъжете, които ме бяха наобиколили, извика нещо на останалите и те препуснаха. Останах да лежа, а кръвта се стичаше по лицето ми. Все още имам белег, погледнете, вижда се, точно между бузата и ухото. Той ще ми напомня какво се е случило.

Имали сте късмет, че сте се отървали — каза маа Рамотсве. — Могли са лесно да ви застрелят. Ако не бяхте тук сам да ми го разкажете, щях да си мисля, че историята има съвсем друг завършек.

Господин Молефело се усмихна.

— И аз така си помислих. Но не стана така. Успях да се завърна при жена си и двамата си сина. Щом видяха баща си с лице, облято в кръв, те се разплакаха. Аз също плачех и целият треперех, като куче, хвърлено в студена вода. И това продължи, мисля, чак до вечерта. Много се срамувах. Един мъж не може да се държи така. Но аз бях като уплашено момченце.

Върнахме се в Лобатсе, за да ми зашият раната. Докторът ми би няколко инжекции и заши разкъсаната кожа. След това се върнах към работата си и се опитах да забравя какво е станало. Но не можах, маа. Продължих да мисля какво означавало това. Може да ви се стори странно, но това ме накара да мисля за всичко, което бях направил в живота си.

Кара ме да претегля всичко извършено досега. И ми се прииска да сложа в ред живота си, така че следващия път — надявам се да няма все пак следващ път, — когато се изправя лице в лице със смъртта, да си кажа: моят живот беше хубав.

— Това е много добра идея — каза маа Рамотсве. — И струва ми се, че тя важи за всички ни. Но никога не го правим. Да кажем, моята сметка за ток…

— Това са дребни неща — прекъсна я господин Молефело. — Сметките, дълговете наистина не значат нищо. Важно е как си постъпил с хората. Това е важно. И точно заради това дойдох при вас, маа. Искам да се изповядам. Няма да отида в католическата църква и да седна в някаква кутийка, за да разказвам на невидимия свещеник какво съм направил. Не мога да направя това. Но искам да говоря с някого и затова дойдох да се срещна с вас.

Маа Рамотсве кимна. Скоро след като отвори агенцията, тя бе разбрала, че част от професията й е да изслушва хората и да им дава възможност да се разтоварят от миналото си. И наистина, Кловис Андерсон потвърждаваше това впечатление. „Бъдете внимателни с хората — пишеше той. — Много от вашите клиенти изпитват душевна болка. Те имат нужда да говорят за нещата, които са ги наранили, или пък за онова, което самите те са извършили. Не стойте пред тях като съдия, а ги изслушвайте. Просто ги изслушвайте.“

Пътеката ги беше довела до едно пресъхнало речно корито. От едната страна имаше термитник, а от другата — няколко ниски скали, извисяващи се върху червената пръст. Край пътеката се виждаха сдъвкана захарна тръстика и парче синьо стъкло, което блестеше на слънцето. Недалеч една коза, изправена на задните си крака, дъвчеше най-горните листа от храсталака. Това място беше отлично. Можеше да седнеш и да слушаш, тук под небето, което е видяло и чуло толкова много неща. Тук една дребна злина не би имала значение. Греховете, помисли си маа Рамотсве, изглеждат по-страшни и по-тъмни между четири стени. Навън, на открито, под такова небе, те приемаха естествените си измерения — бяха дребни и жалки. Човек спокойно можеше да ги погледне такива, каквито са, и да се отърси от тях завинаги.

Маа Макутси проследи с поглед маа Рамотсве и господин Молефело, докато се отдалечаваха и си каза: „Ето един от недостатъците на това, да си само помощник-детектив. Изпускаш много важни неща. Научаваш всичко от втора ръка. Всъщност съм просто секретарка, а не помощник-детектив.“ После погледна купчината фактури от сервиза, които чакаха да бъдат сортирани, и си помисли: „И не съм истински помощник-управител на сервиз. Аз съм секретарка в сервиз, което не е същото.“

Тя стана от бюрото, за да си направи чаша ройбос. Макар да се появи клиент — а нямаше гаранция, че разговорът с него ще доведе до поръчка за платено разследване, — бъдещето на агенцията, а оттам и на нейното работно място, бяха под въпрос. А пред нея стоеше и сериозен финансов проблем. Тя знаеше, че маа Рамотсве и господин Дж. Л. Б. Матекони й плащат колкото е по силите им, но от тази сума тя трябваше да плаща наема си, който непрекъснато растеше, и да праща пари в Бобононг на родителите и лелите си, а нея практически не оставаше нищо. Даваше си сметка, че някои от роклите й бяха вече доста износени и че обувките й имаха нужда от смяна на подметките. Правеше всичко възможно да изглежда добре, но с толкова ограничен бюджет й беше много трудно. В този момент всичките й спестявания възлизаха на двеста трийсет и осем пули и четирийсет и пет теби. Това не беше достатъчно за чифт хубави обувки, нито за две рокли. И ако похарчеше тези пари, нямаше нищо да остане за лекарства за брат й, а те можеше да потрябват.