Алегзандър Смит - Школа по машинопис за мъже „Калахари“

Господин Бутелези беше доста по-голям проблем, но все пак, представляваше ли наистина сериозна заплаха? Той беше самодоволен и самонадеян, но това не значеше, че ще й отнеме бизнеса. Когато човек си има грижи, той не желае да слуша празни приказки и хвалби, а има нужда от внимание и добро отношение. Онези смешни снимки със сигурност щяха да отблъснат хората, а не да ги привлекат. Хората могат да различават истината от лъжата, нали? Както Кловис Андерсън пишеше в „Принципи на работата на частния детектив“, всеки, който е дошъл в тази професия, защото от разни филми и книги е останал с впечатлението, че тя носи блясък и слава, е в голяма грешка. Естествено, господин Бутелези никога не беше чел Кловис Андерсън. („Трябваше аз направо да го попитам — каза си маа Рамотсве, — това щеше да го постави на място“).

Тя отмести поглед от пътя и се загледа надалеч. Там долу, където се редяха короните на евкалиптите, посадени преди много години, още по времето, когато Габороне беше се наричал Селището на вожда Габороне. Те вече бяха същинска гора. Тя се боеше от тази гора, незнайно защо, и никога не се разхождаше там сама. Мястото навяваше тъга, с високите си червеникавокафяви термитници, с пътеките, които не водеха до нито една къща, ами просто се губеха и свършваха пред някое сечище, осеяно със стърготини. Сега между дърветата пасяха крави и тя чуваше звъна на хлопатарите им, но все пак се извърна и потръпна — не беше добро това място.

Магаретата се пощуряха край пътя и после спряха — чудеха се дали да пресекат, или не. Някакво момче им викна й хвърли камък към тях, за да ги накара да се раздвижат. Викаше ги по имена: „Счупено ухо, Счупено ухо! Дръгльо, Дръгльо! Хайде, размърдайте се!“

„Кое ли е Счупено ухо“ — помисли си тя, всички магарета си имаха чудесни уши, а и никое, като се загледа човек, не беше по-кльощаво от другите. Тя стоеше и си мислеше затова как хората кръщават животните си, когато една кола отби от пътя, заобиколи два пъти „Тлоквенг роуд спийди моторс“ и паркира до белия микробус. Маа Рамотсве видя как от колата слезе висок, добре сложен мъж на около четирийсет години.

— Думела 4 4 Добър ден (сетсуана). — Бел.прев. , маа — каза мъжът и се приближи. — Може ли да ме упътите? Търся „Дамска детективска агенция №1“.

Маа Рамотсве си даде сметка, че сигурно изглежда малко занесена, застанала край пътя, зяпнала магаретата — сякаш е другаде и не присъства напълно.

— Това съм аз, раа. Съжалявам. Бях се замислила за нещо. — Тя посочи магаретата. — Слушах как момчето вика магаретата по име. Бях се разсеяла.

Мъжът се разсмя.

— А защо да се извинявате? Няма нищо лошо човек да гледа магарета, крави или каквото и да е. Самият аз обичам да гледам стадата. Мога да ги гледам с часове.

— Кой ли не би могъл? — отвърна маа Рамотсве. — Баща ми разбираше от добитък. Щом погледнеше една крава и можеше да каже много неща за стопанина й.

— Има такива хора — съгласи се мъжът. — Това е голяма дарба. Може би и вие я имате. Може би сте способна да разпитвате кравите и те да ви казват разни неща.

Маа Рамотсве се разсмя. Този мъж веднага я спечели — не знаеше кой е, но представляваше пълна противоположност на господин Бутелези. Този мъж не можеше да си го представиш да се снима с широкопола шапка пред лимузина.

— Да ви се представя, казвам се Молефело и идвам от Лобатсе — каза мъжът. — Инженер съм, но имам хотел в Лобатсе. Преди се занимавах със строителство, но сега само седя в един офис и управлявам хотела си и други сгради. Не е кой знае колко забавно.

Маа Рамотсве слушаше много внимателно. Беше чувала името му някъде. Познаваше Лобатсе и беше отсядала веднъж-дваж в неговия хотел с господин Дж. Л. Б. Матекони, когато бяха отишли да посетят братовчедка й. В интерес на истината последният път, когато отседнаха там, тя яде нещо, от което се почувства много зле, но сега не беше моментът да говори за това.

— Нека влезем в офиса — предложи тя, като посочи към вратата. — Ще седнем удобно и помощничката ми ще ни направи чай.

Господин Молефело погледна към прозорците на офиса. Виждаше се как маа Макутси наднича оттам.

— Дали не може да останем отвън? — каза той колебливо. — Времето е толкова приятно и… — Той направи пауза, преди да продължи — Всъщност това, което искам да ви кажа, е твърде лично, маа. Много, много лично. Дали не може просто да се разходим отвън и да си поговорим? Да се поразходим, а? Бих могъл да ви разказвам по пътя.