Алегзандър Смит - Школа по машинопис за мъже „Калахари“

— Аз съм господин Бутелези — каза мъжът и й протегна ръка. — Цефас Бутелези, бивш служител на Отдела за криминални разследвания.

Маа Рамотсве стисна ръката му, а после и маа Макутси, макар и неохотно. Сетне, поканени да седнат от господин Бутелези, те предпазливо се настаниха в лъскавите нови столове срещу бюрото му.

— Бутелези е известно име — каза маа Рамотсве. — Роднина ли сте с онзи Бутелези?

Г-н Бутелези се разсмя.

— А не може ли да попитаме дали той е мой роднина? Ха-ха!

Маа Рамотсве почака за миг.

— Е, роднина ли ви е? — попита тя.

Господин Бутелези посегна към цигарите на бюрото си и извади една.

— Много хора носят името Бутелези — каза той. — И много хора не го носят. Хората носят имена като Нкомо или Рамафоза, или някое друго. Но това не ги прави истински Нкомо или истински Рамафоза, нали? Има много имена, нали?

Маа Рамотсве кимна в знак на съгласие.

Вярно е това, раа. Има много имена.

Господин Бутелези си запали цигарата. Той не бе предложил цигари на гостите си — не че те биха приели, те не пушеха, — но това беше знак на неуважение, поне според маа Макутси, която, след пренебрежителната забележка по адрес на колежа й, наблюдаваше най-критично поведението на новоизпечения си конкурент.

Маа Рамотсве бе очаквало отговор на въпроса си, но сега разбра, че няма да получи такъв.

— Разбира се — каза тя. — Това е зулуско име. Вие сте от тези земи, нали, раа?

Господин Бутелези отлепи късче тютюн от предните си зъби.

— Моят прадядо е зулус от Натал — каза той. — Но прабаба ми е тукашна, тсуана. С дядо ми са се запознали, когато тя била на работа в Южна Африка. Тя ме записа в ботсуанско училище, а когато го завърших, се върнах при тях в Южна Африка. Ето защо станах полицай в Йоханесбург. Сега съм тук, в родината на майка си.

— ​А от табелата ви виждам, че сте били и в Ню Йорк? — каза маа Рамотсве. — Имали сте бурен живот, раа!

Господин Бутелези погледна настрани, сякаш за да си припомни своя бурен и разнообразен живот.

— Да, Ню Йорк. Бил съм и в Ню Йорк.

— Хареса ли ви там, раа? — попита маа Макутси. — Винаги съм мечтала да отида в Ню Йорк.

— Ню Йорк е много голям град, — каза господин Бутелези. — Леле-мале! Колко много сгради има!

— ​А колко време живяхте там? — попита маа Макутси. — Много години ли?

— Не много — каза господин Бутелези.

— Колко време? — настоя маа Макутси.

— Вие живо се интересувате от Ню Йорк, маа — каза господин Бутелези. — Трябва лично да го посетите. Не се кланяйте само на разкази. Вижте го със собствените си очи. Страшна работа е!

За миг се възцари тишина, въпросът на маа Макутси увисна във въздуха: колко време? Господин Бутелези дръпна от цигарата си и издуха дима към тавана. Изглежда настъпилата тишина ни най-малко не го притесняваше, но след малко той се пресегна и плъзна към маа Рамотсве едно сгънато листче.

— Това е нашата брошура, маа. Радвам се, че мога да ви я предложа. Нямам нищо против в града ни да има повече от една детективска агенция. Той се разраства бързо, не е ли така? Има работа и за двама ни.

„Ами аз — каза си маа Макутси. — Ами аз? Не сме ли трима души в този офис. Или аз не съществувам за тебе, господинчо?“

Маа Рамотсве взе евтината брошурка. Отпред имаше снимка на господин Бутелези, издокаран в много официален костюм, седнал зад някакво друго бюро. Тя прелисти страницата. Още една снимка на господин Бутелези, този път прав, застанал пред черен автомобил, на фона на някакви високи сгради, твърде неясни впрочем. Между него и сградите като че ли нямаше нищо и там сякаш се стелеше странна мъгла. Никакви други фигури не се виждаха на снимката, под която имаше надпис: „Ню Йорк.“

Тя зачете текста на съседната страница: „Ако нещо ви тревожи, ако съпругът ви се прибира късно вечер и мирише на дамски парфюм, ако някой от служителите ви продава вашите фирмени тайни, не разчитайте на случайността. Поверете своите грижи в ръцете на истински МЪЖ!“

Този текст оказа върху маа Рамотсве същия ефект, какъвто забележката относно Ботсуанския колеж за секретарки имаше върху маа Макутси. Тя мълчаливо плъзна брошурата към своята помощничка, която намести очилата си и я прочете.

— Много ни беше приятно да се запознаем с вас, раа — произнесе маа Рамотсве с известно усилие. Лицемерието всякога я затрудняваше, но добрите обноски го изискваха понякога, независимо че то й струваше свръхчовешко усилие. — Трябва да се срещнем отново, да обсъдим заедно някой заплетен случай.