Алегзандър Смит - Школа по машинопис за мъже „Калахари“

Господин Бутелези засия в усмивка.

— Това би било чудесно, маа. С вас да разговаряме на професионални теми… — каза той.

— ​И с маа Макутси — каза маа Рамотсве.

— Разбира се — господин Бутелези хвърли бърз и небрежен поглед към другата си гостенка.

Маа Макутси понечи да върне брошурата на господин Бутелези, но той настоя да я задържат. После двете жени се изправиха и любезно, макар и твърде хладно, си взеха довиждане. Те излязоха от магазина, като затвориха може би малко по-силно вратата след себе си. Навън те пресякоха улицата в пълно мълчание. Докато маа Рамотсве не запали белия си микробус, не зави и не се отправи към дома, не се чу нито една дума.

— Така! — каза маа Рамотсве.

Маа Макутси искаше да отговори нещо, но не можа да измисли нищо подходящо за случая. Нищо не можеше да изрази възмущението й от факта, че за Ботсуанския колеж за секретарки се произнесоха като за „това място“. Така че и тя каза: „Така“; и с това се свърши целият разговор.

Те се върнаха в офиса в пълно мълчание. На маа Макутси й се щеше да поговорят, но само един поглед към маа Рамотсве, която седеше зад волана със силно смръщени вежди — изражение, което маа Макутси виждаше за първи път на лицето й, — я отказа от всякакъв опит за обсъждане на току-що протеклата среща с господин Бутелези. Нямаше съмнение какво впечатление бе оставил върху маа Рамотсве техният новоизпечен колега — ако изобщо можеше да се нарече така. Как смееше той да седи там и да разговаря по такъв снизходителен начин с маа Рамотсве, доайена в професията „частен детектив“ в Ботсуана? Как смееше да се държи така, сякаш не тя, а той е човекът с опит, а маа Рамотсве е начинаеща? Ами фукливата му брошура, която маа Рамотсве стискаше в ръката си и едва се сдържаше да не изхвърли през прозореца на микробуса, смачкана на топка? Съвсем естествено е хората да се доверят на мъж, ако точно това желаят, но това не означаваше, че мъжът ще се справи по-добре. „Дамска детективска агенция №1“, както бе станало съвсем ясно от самото начало, не беше някакво бюро за услуги от жени за жени, това беше агенция, която предлагаше професионални услуги за всички, независимо от техния пол. И името й не претендираше за някакви особени таланти на жените като частни детективи (макар че на някой можеше и така да му се стори), ами чисто и просто подсказваше, че в тази агенция работят дами.

Маа Рамотсве паркира белия си микробус точно зад сервиза, пред задната врата на сградата, в която се помещаваше тяхната агенция под покрива на „Тлоквенг роуд спийди моторс“. Господин Дж. Л. Б. Матекони преглеждаше на стенда шасито на един катастрофирал син минибус и тъкмо показваше нещо на единия от чираците си. Той весело им махна, маа Рамотсве отвърна на поздрава му, но не се отби да си поговорят, както обикновено. Вместо това двете с маа Макутси си влязоха право в агенцията и се настаниха зад бюрата в мрачно мълчание.

Маа Макутси имаше да обработва сметки и документация на сервиза и се залови за работа. Маа Рамотсве, която беше член на комитета на Англиканската лига на жените за социално подпомагане, трябваше да прочете протокола от една среща и да приготви писмено извлечение до Министерство на социалното развитие. Тя се зае със задачата си, но не можеше да са съсредоточи и след около двайсет минути осъзна, че не е в състояние да съчини писмото до заместник-министъра. Не успяваше да подбере точните думи и изрази и след малко се изправи и излезе навън.

Беше приятно време, непосредствено след най-горещите месеци и преди зимата. Не че в тази страна имаше истинска зима. Нощите, разбира се, можеше да бъдат и мразовити, с онзи сух студ, който пронизва до кости, но зимните дни обикновено биваха слънчеви и ясни, а въздухът направо можеше да се пие, толкова бе кристалночист и свеж. Въздух с аромат на дим от дърва, въздух, който те изпълва с благодарност, че си тук, точно в тази страна и никъде другаде. Това време, когато тревата вече кафенееше, но все още из нея личаха зелени островчета, според маа Рамотсве бе най-прекрасният сезон в цялата година. Отвън, застанала под акациите, с лице към Тлоквенг, тя гледаше как няколко магарета пасат тревата край пътя. Гневът й почти бе преминал и сега, като гледаше как скромните магарета безметежно пасат, маа Рамотсве усети, че душевното й равновесие се възвръща. Проблемите с децата не бяха чак толкова сериозни. Нормално бе момченцата да се държат по-особено (също като мъжете). Колкото до Мотолели, подигравките в училище са нещо, което се случва на всеки, това е неразрешим и всеобщ проблем. Щеше да поговори с маа Потокване и тя щеше да я посъветва какво точно да направи.