Алегзандър Смит - Школа по машинопис за мъже „Калахари“

— Калпазанин! Как да не си там? А тогава кой говори?

Последва тишина, после клоните на храсталаците се разтвориха и момчето изпълзя навън.

— Уби един папуняк с прашка — прошепна господин Дж. Л. Б. Матекони. — Видях го.

Маа Рамотсве затаи дъх. Момчето се приближи към тях с наведена глава, без да вдига поглед от земята.

— ​Иди си в стаята, Пусо — каза тя. — Иди си в стаята и стой там, докато не те извикаме.

Момчето вдигна поглед. Лицето му беше обляно в сълзи.

— ​Мразя те — каза то. После погледна господин Дж. Л. Б. Матекони. — И тебе също.

Думите му увиснаха във въздуха между двамата възрастни. Те стояха като онемели, а момчето мина покрай тях и побягна към къщата, без да се обърне да погледне нито господин Дж. Л. Б. Матекони, нито маа Рамотсве.

Нищо не беше наред при маа Рамотсве. Първо, тази потискаща вечер с разстроената Мотолели и момчето, което се държа така необяснимо, уби един папуняк, а после цяла вечер не им проговори. С Мотолели, разбира се, имаше да се изясняват още това-онова, на тя поне се беше поразведрила след разговора си с маа Рамотсве. С момчето обаче нещата не стояха така. То млъкна, отказа да вечеря и не обръщаше внимание на думите им. Двамата с господин Дж. Л. Б. Матекони нямаха намерение да го наказват заради птичката и човек би очаквал, че той ще оцени това, но изобщо не стана така. Наистина ли ги мразеше? Но защо, след като те му бяха дали само любов и грижи? Така ли беше със сирачетата? Маа Рамотсве знаеше, че децата, които са преживели нещо страшно като съвсем малки, стават затворени и необщителни. А в края на краищата това момченце го бяха заровили живо като бебе. Такова нещо не можеше да не остави следа. Но защо реагираше така рязко и агресивно, след като дотогава беше напълно щастлив? Това я озадачаваше. Налагаше се да отиде до сиропиталището и да се срещне с маа Потокване. За маа Потокване нямаше тайни в поведението на децата.

Но това не беше всичко. Появи се нещо, което изискваше да се вземат незабавни мерки — иначе под заплаха бе самата „Дамска детективска агенция №1“. Маа Макутси съобщи вестта за това на сутринта след потискащата вечер на „Зебра драйв“.

— ​Имам много лоши новини — каза маа Макутси, щом маа Рамотсве влезе в офиса. — Цял час седя тук и ми се реве.

Маа Рамотсве погледна своята помощничка. Чудеше се дали ще може да понесе още неприятни изненади след снощи. Проблемите с децата й бяха дошли в повече и сега копнееше за един спокоен ден. И да нямаше клиенти, все едно. Даже щеше да е по-добре изобщо да нямаше. Достатъчно главоболия й създаваха собствените й проблеми, та да вземе да се занимава и с чуждите.

— Налага ли се да ми го казваш? — попита маа Рамотсве. — Не съм в настроение за проблеми.

Маа Макутси сви устни.

— Много е важно, маа — каза тя строго, сякаш правеше забележка на някого за безотговорното му поведение. — Не мога да се направя, че не съм видяла това, което видях.

Маа Рамотсве седна на бюрото си и впери поглед в маа Макутси.

— В такъв случай е най-добре ми разкажи. Какво е станало?

Маа Макутси свали очила и ги избърса в подгъва на полата си.

— Ами… вчера следобед, маа, може би помните, че си тръгнах малко по-рано оттук, към четири.

Маа Рамотсве кимна.

— ​Каза, че трябва да пазаруваш.

— Да — потвърди маа Макутси. — И отидох на пазар. Отидох до базара Броудхърст. Там има един магазин, където продават много евтини чорапи. Исках да отида там.

Маа Рамотсве се усмихна.

— Винаги е хубаво да пазаруваш на сметка. И аз така правя.

Маа Макутси чу забележката, но продължи:

— Там има — по-право имаше — един магазин за домашни потреби. Може би го знаете. Собственикът замина и затвориха магазина. Спомняте ли си?

Да, маа Рамотсве си спомняше. Оттам беше купила веднъж подарък за рожден ден — една голяма чаша с нарисувано конче, на която дръжката беше паднала почти веднага.

— Това място известно време беше празно — продължи маа Макутси, — но когато вчера следобед минах оттам, точно в четири и половина, видях един непознат човек, който закачаше пред магазина нова табела. И освен това през прозореца видях как нареждат вътре офис мебели. Нови маркови мебели. — Тя хвърли поглед върху старите мебели на техния офис: старото сиво шкафче с едно чекмедже, което не се отваряше както трябва, бюрата с издраскани плотове, паянтовите столове. Маа Рамотсве улови погледа й и предположи какво следва — предложение да подменят обзавеждането. Маа Макутси беше говорила с някой търговец в Броудхърст и беше договорила изгодни цени. Но това беше невъзможно. Бизнесът и без това вървеше на загуба. Само благодарение на „Тлоквенг роуд спийди моторс“ и фактът, че сервизът плащаше заплатата на маа Макутси, агенцията изобщо продължаваше да съществува. Ако не беше господин Дж Л. Б. Матекони, те щяха да бъдат принудени да я затворят още преди няколко месеца.