Алегзандър Смит - Школа по машинопис за мъже „Калахари“

По-големият също го погледна.

— В такъв случай и двамата ще загазим. Наистина много ще загазим. — После направи пауза. — В такъв случай ще кажа, че си бил ти. Ще кажа, че ти си го направил.

— Не можеш да постъпиш така с мен — каза по-младият. — Но все едно, аз ще му кажа истината. Шефът може да направи разлика между истина и лъжа. И маа Рамотсве също. Нея никога не можеш я излъга. Но можем да направим още нещо.

— О, да бе — каза по-големият с подигравателна усмивка. — Да се помолим ли?

— Да — каза по-младият, смъкна се от варела и застана на колене.

— О, Боже, — поде той — пусни тази кола на земята… моля те.

Настъпи тишина. Отвън с трясък премина един голям камион, цикада изцвъртя отзад сред шубраците, един сив гривек изпляска с криле в короната на акацията, която растеше до сервиза. Беше горещо.

Изведнъж се чу някакво жужене. Те вдигнаха очи с изненада. Въздухът, с който беше пълна хидравличната система на крика, полека излизаше навън. Колоната слезе надолу и меко и плавно постави колата на земята.

Маа Силвия Потокване беше главна домакиня и управителка на сиропиталището, което се намираше на двайсет минути път с кола на изток от града. Тя работеше там от петнайсет години, първо като старша домакиня, а сетне като главна и всички знаеха, че помни името на всяко дете, което бе минало през нейните грижовни ръце. Беше невъзможно да я разпиташ за толкова много деца, но когато някой я попиташе: „Чудех се как му беше името на онова момче от Маун, онова с щръкналите уши, дето тичаше много бързо, можеш ли да ми припомниш, маа?“, тя отговаряше без колебание: „Седрик Мотопосипе. Той имаше брат, който не беше голям спортист, но стана отличен готвач и сега работи в хотел «Сън» като главен готвач.“ Случваше се някой да я попита: „Онова момиче, дето замина да живее в Лобатсе и се омъжи за полицай, как се казваше?“, а маа Потокване отговаряше: „Мемеди Гафетсили.“

Маа Потокване помнеше не само имената на всички сираци, ами и кого ли не още в Ботсуана. Щом веднъж се запознаеше с човека, тя веднага запомняше всички подробности около него и най-вече това с какво може да е полезен на сиропиталището. Богатите биваха молени за спонсорство. Месарите даваха обрезки, хлебарите носеха бухти и кейкове. Рядко й отказваха. Впрочем, искаше се и доста смелост, за да откажеш на маа Потокване и в резултат на това сираците рядко бяха в нужда.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се познаваше с маа Потокване от около двайсет години и редовно посещаваше сиропиталищата, когато се налагаха ремонти и поправки на техниката. Поддържаше живота на стария микробус, който возеше сираците — което означаваше и голямо издирване на резервни части из цялата страна, защото микробусът беше наистина много стар. Той отговаряше също и за водната помпа, която изпускаше масло и често прегряваше. Най-разумното нещо, което се препоръчваше в такива случаи, беше да се подмени остарялата техника, включително и помпата, но той знаеше, че маа Потокване никога няма да се съгласи. Тя беше привърженичка на философията, че едно нещо трябва да се използва, докато е възможно и колкото е възможно, и че ако нещо може да влезе в работа, не бива да се изхвърля. Да постъпиш другояче за нея беше прахосничество. Последният път, когато маа Рамотсве пи кафе на верандата на сиропиталището, тя забеляза, че чашата й е лепена на няколко места, веднъж на дръжката и два пъти на други места.

След като паркираха под старото ясминово дърво, чиято сянка се пазеше специално за гости на сиропиталището, те видяха как маа Потокване им маха от своя прозорец. Докато слязат от колата и господин Дж. Л. Б. Матекони си вземе чантата с инструменти, които щяха да му трябват за ремонта на помпата, маа Потокване излезе от вратата на приемната и забърза насреща им.

Тя ги посрещна топло.

— Двама мои много добри приятели — каза тя. — Пристигат по едно и също време. Маа Рамотсве и нейният годеник господин Дж. Л. Б. Матекони!

— Той сега ми е шофьор — каза маа Рамотсве. — Вече не се налага да карам.

— А на мен не ми се налага да готвя — прибави господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Но ти никога не си готвил, раа — каза маа Потокване. За какво готвене ми говориш?

— Случвало се е — каза господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Кога се е случвало? — попита маа Потокване.

— От време на време — отвърна господин Дж. Л. Б. Мадони. — Но няма какво да стоим тук и да си говорим за готвене. Трябва да вървя да ви оправя помпата. Какво й е сега?