Алегзандър Смит - Школа по машинопис за мъже „Калахари“

— Издава много странен звук — каза маа Потокване. — Не е както друг път, когато е издавала звуци. Този път е като слон, който тръби с хобот. Такъв звук издава. Не през цялото време, обаче много често. Освен това трепери като куче. Това й е.

Господин Дж. Л. Б. Матекони поклати глава.

— Много е стара. Техниката не е вечна, знаете. Както и всичко останало. Тя си има определен живот и в един момент той свършва.

Той разбираше, че маа Потокване няма да приветства подобни аргументи.

— Може и да е стара — каза тя, — но още си работи, нали? Ако трябва да отида и да купя нова помпа, това значи да се лишим от други неща. Децата имат нужда от обувки. Трябва да платя на майките, на готвачките, на всички. Нямам пари за нови помпи.

— Просто ви казвам как стоят нещата с техниката — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Не казвам, че няма да се постарая да я поправя.

— Добре — рече маа Потокване, приключвайки с темата за помпата. — Обичаме си я тази помпа. Не искаме да се разделим с нея. Някой ден да, но по-нататък. — Тя се обърна към маа Рамотсве: — А докато господин Дж. Л. Б. Матекони поправи помпата, ние ще седнем да пием чай. Когато свърши, той ще се присъедини към нас. Направила съм и плодов сладкиш, чака го едно много голямо парче.

Помпата се намираше в една барака на другия край на обширния селскостопански двор, който се простираше около къщичките на сираците. От тази страна на двора имаше голяма зеленчукова леха, а после царевична нива, в която още се виждаха стъблата на миналогодишната реколта. Сондата, която помпата обслужваше, беше добра. Господин Дж. Л. Б. Матекони предполагаше, че тя се захранва от водите на язовира, които се процеждаха и в земята като подводна река. Винаги му бе изглеждало странно как може да има толкова много подводни реки в суха земя като Ботсуана, как под тези безкрайни кафяви поля, който се напукваха през сухия сезон, биха могли да дремят езера прясна сладка вода. Разбира се, човек не можеше да разчита на това, че винаги ще намери подпочвени води. Навремето, когато едни хора построиха в Моколоди голямата каменна къща, не намериха там никаква вода. Съветваха са с най-добрите специалисти, които обикаляха с пръчките си напред-назад, но нищо не излезе. Уредите просто не помръдваха. По някаква причина отдолу нямаше капка вода и хората бяха принудени да снабдяват къщата с вода от цистерна.

Господин Дж. Л. Б. Матекони тръгна през нивата, обувките му станаха целите в прах, а сухите царевични стъбла пращяха под подметките му. Щедра беше тая земя, мислеше си той, пясъкът и почвата с помощта на малко водица можеха да дадат на хората чудесна храна. Всичко зависеше просто от малко влага: дървета, животни, тиквени бостани, хора — всичко. А тази земя, земята, по която стъпваше, беше особена земя. Това бе Ботсуана, земята на Ботсуана. От нея бяха направени и те — неговите предци, баща му, господин П. 3. Матекони, а преди това дядо му, господин Т. Матекони. Всички те, поколение след поколение бяха свързани чрез тази земя, тази особена частица от Африка, която обичаха, за която милееха и която така щедро им се отплащаше.

Той вдигна поглед. Господин Дж. Л. Б. Матекони винаги носеше шапка — кафява шапка без лента, от тънък филц, много стара, като помпата на сиропиталището. Той я килна леко назад и погледна към нагоре. Небето беше толкова празно, така замайващо бездънно и безразлично към човека, дето сега пресичаше нивата долу и гледаше към него.

Той продължи през нивата и стигна до бараката на помпата. Помпата, която се включваше от бутон, прикрепен върху бидона за водата, в момента работеше. Издаваше съвсем нормален звук. Той се запита дали маа Потокване не си възразява някаква повреда. Но както стоеше там и вече си мислеше за огромното парче плодов сладкиш, което го чакаме на верандата, помпата изведнъж издаде онзи звук, за който говореше маа Потокване. Наистина звучеше като тръбящ с хобота си слон. За ушите на господин Дж. Л. Б. Матекони обаче той означаваше нещо много по-тревожно: това бе предсмъртната песен на помпата.

Той въздъхна и влезе в бараката, като внимаваше да не налети на някоя змия, защото змиите много обичаха подобни закътани местенца. Пресегна се и изключи копчето. Помпата простена и спря. Стана тихо, господин Дж. Л. Б. Матекони сложи на земята чантата с инструментите и взе един гаечен ключ. Почувства се уморен. Животът беше битка с умората. Умората на машината, умората на душата. Масло. Грес. Умора.

Той остави ключа. Не. Повече нямаше да поправя тази помпа. Маа Потокване винаги го принуждаваше да прави едно или друго и той винаги го правеше. Колко пъти беше поправял тази помпа? Най-малко двайсет, а може би и повече. И не бе поискал нито едно тебе за този труд и никога не би поискал. Но идваше момент, в който човек трябва да каже „не“ на някой като маа Потокване. Тя беше толкова грижовна с него по време на болестта му (макар че той едва-едва помнеше онова странно състояние на апатия и тъга), щеше винаги да й помага. Но той беше техникът, а не тя. Той беше този, който знаеше кога на една помпа й е свършил животът и трябва да се смени, макар че понякога маа Потокване се държеше, като че ли тя е техникът. Сега щеше да й се наложи да го послуша и да направи каквото й се казва. „Маа Потокване, щеше да каже той, прегледах ви помпата и тя повече не може да се поправи. Счупена е, и то безнадеждно. Трябва да се обадиш на някой от вашите дарители и да му кажеш, че имате нужда от нова водна помпа.“