Ерик-Еманюел Шмит - Сектата на егоистите

— Несъмнено теб желая — рекъл той — и съм те желал, без да го зная. С това приключение го узнавам сам.

И продължил с истинския барон онова, което бил започнал с лъжливата графиня. Преследвачът сега бил преследван, но не се оплаквал, защото бил безсрамен отвъд всяко приличие и ненапразно бил приел този маскарад. Сигурно луната тази нощ е страдала от боричкането на Юпитер и Ганимед. Изглежда, че срещата приплъзнала към митологията и господин Лангенхарт, казват, проявил толкова духовитост, вещина и любопитство, колкото и Д’Антрев, чието обучение вече било твърде напреднало; най-сетне двамата се разделили, очаровани от разговора, като си обещали при случай да преговорят знанията си по латински.

За разочарование на присмехулниците, самият господин Дьо Лангенхарт разкрил приключението на любовницата си, заявявайки, че е възхитен, задето си е устроил такава изненада. За пореден път подигравките останали отчасти на гърба на шегаджиите, защото наистина нищо и никога не успяло да пропука системата на философа егоист.

Тази история е доста показателна. Всеки път когато Гаспар научавал по нещо за света, той смятал, че научава нещо за себе си. Непознатото при всеки случай идвало от него, никога отвън, защото „отвън“ не съществувало. Същинска спекулативна отбранителна позиция, един вид понятийна ризница, която му позволявала да отчита и най-дребния факт, а и да преобръща дори най-силното възражение.

Клеант

Но ако светът е свят по ваша воля, как да си обясним съществуването на болката? Тя ми се струва аргумент, който проваля вашата система.

Автомонофил

Болката ли? Тук засягате едно дребно изобретение, с което съм доста горд и за което непрестанно се поздравявам. Болката е всъщност въпрос, който поставям на себе си, за да измеря силата на желанието си: ако страданието ме възпира, то значи, че всъщност не държа толкова на исканото нещо; но ако то се окаже малко препятствие, то значи, че желанието ми е силно и дълбоко. Болката е в известен смисъл барометър на желанията ми. Хитроумно, не намирате ли?

Клеант

Така е. Дори ако се опасявам, че хитроумието подминава истината.

Диалогът завършваше тук. У Сент-Иньи не открих нищо повече от забавни историйки, илюстриращи неразбирането, което е предизвиквал философът сред обществото на своето време.

Мадам Дьо Дьован, разпалена от партия табла, която била на път да спечели, видяла философа да дреме на една лежанка. И му подхвърлила, уж обезпокоена:

— Не заспивайте, преди да си завърша играта, ще накарате всички ни да изчезнем!

Той също се разсмял.

Лудостта му от закономерна се превърнала в парадоксална. Смятал се сам в света, а същевременно се показвал жаден за разговори и никога не се засягал от никаква критика, изглеждало дори, че търси противоречието и го приема с изпълнена с любопитство радост. Когато му сервирали силен аргумент, който сякаш разрушавал системата му, той дори се засмивал от удоволствие и си тръгвал, повтаряйки:

— Вярно, никога преди това не се бях замислял за това!…

Рядко отговарял на възраженията веднага. Често се случвало да остави събеседника си без отговор, а седмица след това да го хване под ръка и подминавайки всякакъв увод, да продължи разговора оттам, където бил прекъснал.

Тъй като мадам Дьо Дьован се изненадала от лунатичното му поведение и му поискала сметка, той отвърнал, че не е необходимо да показва особени обноски на своите събеседници, когато разговаря с тях, защото всъщност разговаря със себе си.

— Какво? — изненадала се мадам Дьо Дьован. — Дори когато ви противореча ли си мислите, че сте автор на света? Тогава защо изобщо ми отговаряте?

— Но, скъпа госпожо, на себе си говоря в този миг. Измислил съм вашия салон, защото в него работя по-добре, отколкото в собствения си кабинет, където все ми се дреме, най-вече когато храносмилам. Тук оживлението и многообразието на лицата и на разговорите правят тези сеанси по-полезни за мен.

Изглежда, че постепенно обществото станало по-малко радушно. Епохата приемала човек да казва какво ли не — това е самото определение за литературен салон, — но по-трудно приемала някой да се държи както и да е. Междувременно любопитството започнало да се изчерпва.

Колкото до другото, от Сент-Иньи не научих кой знае какво за Гаспар, освен бързия спад на вниманието към него: след като го били приели, продължили да го търпят, но най-сетне той сам се оттеглил. Парижкият живот на Гаспар бил истински провал. И той изчезнал от паметта на салоните.