Ерик-Еманюел Шмит - Сектата на егоистите

След настъпилото оживление на засмени лица, господин Дьо Лангенхарт се качи на сцената, а на лицето му сияеше радост, каквато не бях виждал у него — сетне разбрах, че този мъж е чисто и просто щастлив, че мисли.

— Какво щастие е, приятели мои, че сме се събрали тук заедно и с едничкия порив да търсим истината. И тъй, обявявам за открита Школата на Егоистите.

Малкият клас заръкопляска бурно и хората си заразменяха леки поздрави, изпълнени с доволство.

Господин Дьо Лангенхарт продължи въодушевено:

— Ако вземем мисълта: Аз сам по себе си съм светът, цялата му реалност и дори неговият извор , как да я впишем в разума? Предлагам първо да я положим върху една теория на усещането. Защото, откъде идват нашите мисли? Безспорно е…

Хлебарят рогоносец го прекъсна:

— Не виждам с какво право вземате думата и заемате естрадата. И престанете да го играете учен доктор, аз и само аз съм извор на всичко, аз съм светът. Изчезвайте, слезте от клона, аз ще ви обясня нещата.

Господин Дьо Лангенхарт го изгледа продължително в очите, а след това измърмори с усмивка:

— Хайде, хайде, толкова по-удобно е така.

Този мъж явно притежаваше незнайна власт, защото хлебарят послушно се върна на мястото си.

— И тъй, теорията за усещанията е единствената, която може рационално да обоснове…

— Моля да извините прекъсването — рече високопоставеният надменен аристократ, — но не разбирам защо оставяте тази смешна торба брашно да твърди, че е извор на всичко, след като автор на света съм аз, всъщност миналата седмица любезно постигнахме съгласие за това. Не мога да оставя подобни грешки да се множат.

— О, да прощавате — рече часовникарят.

— О, не, аз съм — каза учителят по гръцки.

— Но това съм аз — подхвана хлебарят.

— Аз съм.

— Аз съм.

— Аз съм.

Двайсетимата бяха станали и ред по ред крещяха и размахваха ръце. Господин Дьо Лангенхарт, изненадан зрител на случващото се, сякаш внезапно бе поразен от силна мигрена и обхвана глава с ръцете си. Другите продължаваха да крещят; хлебарят заудря своя съсед, учителят по гръцки цапна своя с един речник, високопоставеният благородник подскачаше, подрипваше и риташе неуверено надясно-наляво, за няколко мига се развихри изстъпление от викове, пера, подсвирквания, бастуни, всякакви хвърлени предмети, обърнати пейки, съдрани завеси и ръкопашни хватки.

Сюзон и аз изтичахме до чешмите на двора и поляхме философското сборище с няколко кофи ледена вода. Наредих им да си седнат. Господин Дьо Лангенхарт излезе от унеса си, огледа уплашено подгизнала си аудитория и сухо заяви, че ще им обясни причината за тази суматоха на следващия сеанс. Всеки си помисли, че следващата седмица най-сетне ще обявят публично неговото превъзходство, и всички се разделиха почти доволни.

Господин Дьо Лангенхарт ми остави една кесия за щетите. Изглежда страдаше до дън душа.

За втория сеанс всеки пристигна, Бога ми, твърде рано, с лукавия и тайнствен вид на човек, който тъкми изненада за другите; поздравиха се иронично с половин уста и зачакаха оратора с престорено търпение.

Господин Дьо Лангенхарт припомни нелицеприятните събития от предния сеанс и се зае да разяснява причината за тях.

Но едвам отвори уста, и по силата на не знам каква фатална случайност, прекрасният ми полилей с шейсет свещи, който ми бяха закачили предната вечер, падна с трясък на пода. Сгромоляса се между естрадата и първите редове и шейсетте ми свещи, за щастие изгаснали, се пръснаха навсякъде под краката и пейките.

Целият театър кънтя няколко дълги мига.

Мъртвешка тишина последва катастрофата.

След това леден глас раздра тишината.

— Кой го направи?

Друг глас подхвана:

— Някой иска да попречи на истината да види бял свят.

И друг:

— Това е заговор.

— Измама.

— Конспирация.

И внезапно станаха и започнаха да крещят, един обвиняваше, друг разобличаваше с ругатни, проклятия и заплахи, защото всеки от тези превъзбудени люде бе убеден, че някой пречи на окончателното провъзгласяване на неговото всемогъщество. Пет минути по-късно се бяха вкопчили един в друг, а десет минути по-късно всички бяха мокри, защото двамата със Сюзон бяхме развили известна сръчност в лисването на кофи с вода.

Насила ги накарахме да си седнат, а господин Дьо Лангенхарт клатеше глава като човек, който се събужда от кошмар, та му се наложи да събере много самообладание, за да им определи среща за следващата седмица, като им обеща осветляване на този случай. Тръгнаха си бесни. Нашият философ извади меланхолично от джоба си две кесии за полилея и двамата със Сюзон единодушно решихме, че този човек заслужава нещо по-добро от това, което му се случва.