Ерик-Еманюел Шмит - Сектата на егоистите

Топлината от храносмилането, треската от виното във вените ни и галският обрат на разговора разпалваха желанията ни и предусещахме мига, в който, както всяка събота, малката ни група щеше да завърши вечерта в задънената уличка „Пикар“ №39 в ръцете на някое хубаво сластно момиче, което след това щеше да ни събуди с много усилие. Общо взето, прекрасна вечер.

Тази вечер, скъпият Ламбер, нотариус в Сен Мало, ни бе довел своя млад писар. По време на вечерята „послушникът“ се показа на висотата на надеждите, които бяхме вложили в него, оценяваше ястията, виното и разговорите, като ни жалеше за болките в стомаха и слушаше със завист, изглежда, разказа за нашите младежки лудории, и всичко това — без да изостави изпълнената с възхищение свенливост, която зрелите мъже толкова ценят у младежта. Все пак забелязах, че когато сервираха кафето, той бе помрачнял.

Когато минаха с ликьорите и възползвайки се от едно затишие между два весели спомена, той рече изтежко, проследявайки с поглед дима, който излизаше от устните му:

— Приятно е да бъда тук с вас, господа, но както всеки път, когато съм щастлив, се питам дали не сънувам. Както казва поетът — светът от истинско платно ли е, или от тъканта, от която са направени сънищата?

Сънливостта от вечерята, примесена със състоянието на бодърстване и блажено вцепенение, придаде странна тежест на думите му. Признавам си, че в този миг не бих могъл да твърдя със сигурност, че съм буден. Младият мъж остави мълчанието да натежи, вниманието ни застина, а очите ми започнаха да се затварят против волята ми. Инженер Годар го помоли да продължи с далечен, сякаш приглушен глас.

Писарят се замисли и ни изгледа един по един.

— Кой ви доказва, доктор Мален, че сега сте тук, а не в креслото или в леглото си? Кой ви гарантира, инженер Годар, че наистина пиете, пушите и се шегувате с приятелите си и че това ви се случва в действителност, а не сънувате? Разбира се, ще кажете, че можете да ни докоснете или дори да се ощипете, но в театъра на нощите си ние чувстваме, вкусваме и докосваме както през деня, струва ни се, че се качваме на истински каляски, че яздим истински коне, ядем истинско месо, че целуваме истински жени; а утрото ни кара да осъзнаем, че това са били само па̀рите на въображението. Но не можем ли да сънуваме и че се събуждаме? И дали човек някога се събужда от живота?

Той спря и се затвори в себе си, сякаш преследван от незнайно каква болезнена мисъл. Чак тогава забелязах, че под външността си на провинциален денди младият мъж изглежда крехък, а бледото му лице е като разяждано от болезнена нервност. Горчива гънка кривеше устата му, а тъмните му, блестящи очи, тесни като бойници, сякаш гледаха към някакви бездни.

Помолихме го да каже повече за това, малко заради учтивостта, малко от жал, но най-вече, защото той окончателно бе изстудил веселяшкото ни настроение. Въпреки волята си усещах как в мен се заражда интерес към странните му приказки.

— Хайде, разкажете ни вашата история.

Той вдигна очи и от този момент нататък сякаш започна да чете в самия себе си.

— Живеех в бретонски замък, черен и мрачен върху скалата, надвиснала над морето и гледаща към безкрая. От векове там се раждат и умират семейство Лангенер. Унилата пустош на това място притъпява волята ни и внася в сърцата ни зловредна отрова: прекарваме живота си в метафизично предъвкване, на което край слага единствено смъртта. Този темперамент никога не е създал изключителни мъже, освен през миналия век — един от предците ми, който издигнал тревожността до истински гений.

Наля си чаша ракия, сякаш да си даде смелост. Машинално направихме същото. Той се отметна назад в креслото и сякаш отново зачете в себе си дълъг разказ:

— Предтечата ми Гаспар идва от Холандия. Семейството ми масово се е покръстило в протестантизма в началото на XVII век, но когато се развихрили католическите изстъпления, прадедите ми били принудени да изберат окончателно между двете вери; от предпазливост повечето се направили, че се връщат към първоначалната си църква, с изключение точно на родителите на Гаспар, които предпочели изгнанието пред компромиса, и мисля, че до края на живота си се държали като безукорни протестанти. Тъй че заминали и попаднали в Холандия. Сменили името от Дьо Лангенер на ван Лангенхарт, натрупали богатство и създали син. С годините писмата между разделените от пространството и религията братовчеди се разредили.

Тъй че каква била изненадата на бретонския клон, когато след петнайсетина години мълчание, около 1720 година, получили писмо от племенника, когото никога не били виждали. В това писмо ги уведомявал както за смъртта на родителите си, така и за скорошното си пристигане и най-вече за намерението си завинаги да се установи в земята на своята кръв.