Ерик-Еманюел Шмит - Сектата на егоистите

Третият сеанс започна сред най-дълбока хладина. Пристигаха един по един, мълчаливо и сякаш против волята си, като се оглеждаха изпод вежди и пропускаха да се поздравят. Заподозрях някои, че крият оръжие под дрехите, а Сюзон полугласно ми призна, че вече предпочита да ръководи свърталище на контрабандисти, а не сбирка на философи.

Господин Дьо Лангенхарт изглеждаше много спокоен.

— Скъпи приятели, всички разногласия, които ни разделяха в предходните сеанси, бяха в крайна сметка напълно предсказуеми и разбираеми. Защото всички сме жертва на една и съща грешка: объркването, което езикът внася в мисълта. Защото езикът ни заблуждава. Трябва да признаем, господа, нашият език не е философски.

И наистина, ако кажа: „Всеки сам е светът и извор на всичко“, не само ще бъда съгласен със себе си, но и всеки човек, който повтори моето изречение, ще бъде напълно съгласен с него. Защото всеки от нас дълбоко в себе си мисли: „Аз сам съм светът и извор на всичко“, не ли?

Събранието се съгласи.

— И тъй, значи езикът ни подвежда. Граматиката и обичайната употреба изискват да различаваме шест лица — аз, ти, той, ние, вие, те, докато има само две — аз и моите идеи. Да премахнем ненужното, да задраскаме излишното и да стесним спрежението до правилните граници.

Нека сега всеки повтори след мен: Днес решавам да реформирам езика философски и да забраня отрицаващата употреба на ти, той, ние и вие, защото сам съм светът и извор на всичко, и чрез това граматическо прочистване се освобождавам от непоносимото си открай време главоболие.

И всички повториха като на литургия:

— Днес решавам да реформирам езика философски и да забраня отрицаващата употреба на ти, той, ние и вие, защото сам съм светът и извор на всичко и чрез това граматическо прочистване се освобождавам от непоносимото си открай време главоболие.

А господин Дьо Лангенхарт отново поде:

— И отсега нататък, щом някое мое създание каже „аз“, трябва на свой ред да чуя и помисля „аз“, и тъй няма да ми се противоречи.

И те закрещяха, повтаряйки:

— И отсега нататък, щом някое мое създание каже „аз“ трябва на свой ред да чуя и помисля „аз“ и тъй няма да ми се противоречи.

— Всичко тръгва от мен и се връща при мен.

— Всичко тръгва от мен и се връща при мен.

Настъпи опиянение от аплодисменти. Поздравяваха се, стискаха си ръцете, отваряха бутилки и носеха чаши. Всички последователи, ако да не бяха разбрали всичко, бяха разбрали, че са били прави, и се поздравяваха за това. Наложи се да издъня няколко бъчви, защото сеансът завърши доста късно. Господин Дьо Лангенхарт, мъртвопиян, ни плати кралски, а трогнатата Сюзон си взе обратно по-раншните думи за философите и философията. Наистина, бъдещето на малката ни Атина се очертаваше доста щастливо.

На четвъртия сеанс господин Дьо Лангенхарт се показа блестящ. Свърза егоистичната философия с новите английски теории които се отнасяха до разбирането. И за пръв път чух да се произнасят имената на Нютон, Лок и Бъркли, дори признавам, че не всичко чух, толкова беше силна речта му. За беда, сектантите се запрозяваха и възвърнаха оживлението си чак когато отворихме няколко бутилки. Ин вино веритас, казват хората, но започвах да се съмнявам, че изобщо ги беше еня за истината.

На другия сеанс бяха по-малобройни, още повече при следващите. Много парадоксално изглеждаше, че колкото повече господин Дьо Лангенхарт се задълбочаваше, толкова повече те се отегчаваха да слушат.

И най-сетне дойде денят, в който не дойде никой повече…

Сюзон и аз бяхме доста тъжни, когато господин Дьо Лангенхарт влезе. Много странно, той не изглеждаше изненадан и дори това май го засягаше съвсем умерено. Изненадах се и му обърнах внимание на това. Той отговори през смях, че е казал всичко, което е имал за казване и че от две седмици вече умът му се препъва и не може да измисли нищо ново, и както му подсказваха празните скамейки, за него било време да спре, и днес Школата трябвало да бъде закрита. Той плати последния наем, добави една кесия и си тръгна спокойно. Признавам, че тази вечер, ние с моята Сюзон, пренебрегвайки нашите принципи, май пийнахме повече от разумното, за да си промием главите от меланхолията.

През следващата година научих, че господин Дьо Лангенхарт е заминал да живее в провинцията, което ми се стори много жалко за човек с неговите качества. В Париж повече не се чу за него.