Ерик-Еманюел Шмит - Сектата на егоистите

Вестта за този паднал от небето роднина зарадвала семейството. С това писмо при тях бяха дошли прошка и помирение, а трябва да призная, те също така се надявали този щедър племенник да им донесе златото на братовчедите, тъй като семейството ни вече било тръгнало по пътя на финансовите затруднения, на който се намира и днес.

Най-сетне щедрият племенник пристигнал. Всички го чакали на парадното стълбище.

Той слязъл от каляската и всички били поразени от красотата му. Според единодушното мнение той бил един от най-красивите мъже, стъпвали по земята, а портретът, който ни е останал за него, го показва висок, източен и все пак мъжествен, с изящен нос, който се спуска с благородство от челото над тънка уста. При вида му мъжете от семейството изпитали гордост, а жените едва не припаднали. Новата среща изглежда щяла да бъде изпълнена с топлота.

Той на мига пресякъл всяко излияние, не погледнал никого от къщата и заговорил само за да помоли, при първата протегната за поздрав ръка, да го отведат право в стаята му, където щял да се опита да си почине от умората от пътя. Разбързали се, повели го, всеки приближавал към него било с комплимент, било с весела история, било с шега, но напразно — той не чул нищо и не видял никого. Оставили го на мира.

Радостта спаднала, но все още не си го признавали. Чакали вечерята и постепенно всичко, що носело фуста в този дом, отново се изпълнило с надежда и слагало къде панделка, къде обеца, защото братовчедът бил много приятен. Три часа по-късно вече го жалели, хвърлили вината върху пътя, върху осите на каляската, горещината и смяната на климата и вложили във вечерята всичките си надежди за празничност, прегръдки и умиление над спомените.

Масата била разкошна и в менюто влизали четири вида месо. Най-сетне Гаспар слязъл. И било още по-зле от следобеда. Не поздравил никого, отварял уста само за да се нахрани, което направил обилно и без нито една дума на похвала. Щом последната хапка била преглътната, той довършил чашата си и пресичайки думата на Жан-Ив дьо Лангенер, който за хиляден път се опитал да подхване разговор, изчезнал без дума да каже.

Враждебността избухнала. Жените били дори по-гневни, тъй като бил прекалено красив, за да не ги унизи неговото равнодушие. Жан-Ив дьо Лангенер бил смазан и започнал да се съмнява, че някога ще получи финансова подкрепа от подобен дръпнат човек. В края на вечерта хората се били върнали до девето коляно, били открили у родителите му прокълнатите черти, които правели сина им толкова отвратителен и започнали сериозно да се чудят дали да задържат такъв гост. В полунощ решили на закуска да му намекнат да си обира крушите.

Но на другия ден Гаспар бил обаятелен. Поднасял почитанията си на всеки поотделно, ласкаел жените и се шегувал с мъжете, и то с такъв финес и лекота, че озлоблението се стопило. Още щом седнал, заявил, че никога не се е хранил толкова добре, както предната вечер. Помислили, че е лунатик. По време на хранене показал съкровища от остроумие, деликатен хумор и весело настроение, които окончателно разтопили сърцата. Най-сетне, на десерта, той заговорил за парижките си години, посветени на обширна литературна работа. Накарал да донесат книгата му и всички се възторгнали. Взели го за философ, някой, който не живее съшия живот като нас и когото дълбочината на мислите му прави понякога твърде мечтателен. Всичко извинили и простили.

Помолили го да разясни книгата си. Той обяснил, че това е нова метафизика, едновременно модерна и истинна, която доказва в двайсет и четири изречения, че светът сам по себе си не е действителност, а само плод на неговото въображение и желания.

Изръкопляскали му. Много силно извикали, че е поет, а много тихо си помислили, че е луд. Но лудостта му носела украсата на таланта и изглеждала безобидна. Приели го изцяло, когато Жан-Ив дьо Лангенер успял да му измъкне една първа сума пари, за да започне ремонт на покрива. Започнали да го обожават, без да задават повече въпроси. Бързо разбрали, че е достатъчно да се преструват, че уж осъществяват неговите желания, за да получат всичко от него. Жан-Ив дьо Лангенер скоро станал майстор в изкуството да го манипулира и след като първите изкрънкани суми възстановили здравословното състояние на дома, той отново почнал да залага, което му било страст от младежките години. Осъзнатият интерес ръководел вече отношенията на всеки и животът станал приятен.

Само дядо ми, съвсем млад по онова време, и от когото знам подробностите на този разказ, изпитал истинска привързаност към Гаспар, който се оказал изключително начетен, и макар да се обявявал за автор на всички книги, които четял, начинът му на изразяване бил изпълнен с мъдрост и поука. Чрез него дядо ми открил „Одисея“, Библията, „Дон Кихот“ и Декарт и попил от лустрото на английската философия, нещо рядко срещано в провинцията. Защо странният философ, който твърдял, че е сам на света, си губел времето да образова едно петнайсегодишно момче? Твърдял, че за него това е сгоден случай да провери собствените си знания.