Ерик-Еманюел Шмит - Сектата на егоистите

Върнал се и на другия ден.

Но тя не била тук. Чакал и не разбирал. Какво? Да не би да бил изгубил способността си да предизвиква нейната поява по своя воля? Трябвало да се съсредоточи по-добре…

Внезапно си тръгнал от площада и излязъл извън града, за да повърви през полето. Свежият въздух не успял да свали менгемето, което сякаш притискало слепоочията му. Стъпките му го отвели до Сент-Амброаз и той сякаш против волята си влязъл в кръглия параклис, изгубен сред хълмовете, под синьо и диво небе.

И за първи път, без наистина да си дава сметка за това, той се помолил на Бога. Припознал Създателя и отправил към него дългата молитва на изоставения и отчаяния; за първи път изпитал чувството за своята незначителност и ограниченост и помолил за помощ съвсем като един от многобройните, смирени рибари, с които била населена бретонската земя.

Колко ли време се бил молил? Дали молитвата му била чута? Щом отворил очи и погледнал към пътеката между пейките, видял коленичила и потопена в жарки молитви чернооката циганка.

Значи силата му се била възвърнала!

Тя станала и му се усмихнала. И двамата заедно кротко си излезли.

Тя седнала на скалите срещу морето, а той се настанил до нея. Заедно се загледали в играта на вълните и на вятъра, в хилядократно повтарящите се прибои. Въздухът свистял и говорел около тях.

— Дай — рече тя, — ще разчета съдбата ти.

Без нежност разтворила дланта му и дълго я разглеждала. Внезапно потръпнала, пребеляла и задишала учестено. Пуснала рязко ръката му и се втренчила в хоризонта.

— Скоро ще умреш.

Казала това съвсем спокойно. Той бил толкова щастлив да я гледа до себе си и да я слуша как говори, че не схванал смисъла на думите.

Тогава тя бавно повторила:

— Ще умреш.

Щом разбрал, той се разсмял. Смял се силно и дълго с цяло гърло. Обхванала го нежна жал към нея — едно от неговите създания казвало на своя творец, че ще умре. Било прекалено смешно. И все пак, докато се смеел, студена тръпка пробягала по гърба му; вятърът прониквал през дрехите му, бил гладен, било му студено, бил уморен и усетил, че той също е крехък и уязвим. Забило му се свят.

— Ти ще умреш, но аз също ще умра, преди теб.

Тя го притиснала много силно, сякаш със страст, но очите й били изпълнени с омраза.

Гаспар се съвзел.

— Не, не, ти няма да умреш. Ако пожелая, никога няма да умреш.

Приискало му се да й обясни, че той е избор на света, че всички предмети и същества са под неговото всемогъщо благоволение и че само той взема върховните решения. Но усетил, че няма смелостта, и почувствал смътен срам.

— Твърде дълго е за обяснение — заявил той малодушно.

Тя го погледнала за миг, сякаш изпълнена с надежда, а след това отново помрачняла. Проговорила му нацупено:

— Което е писано, е писано.

— Но къде е писано?

— В твоята ръка, в моята ръка.

Гаспар погледнал собствената си ръка. И тя внезапно го ужасила. Това не била вече неговата ръка, а огромна паяжина от плът, с тук-там настръхнали косъмчета и зачервена от студа кожа; сторила му се дори неприлична. Зъзнещ и отпаднал, той затворил натежали клепачи, а след това изведнъж топлина се разляла по тялото му.

Циганката била прилепила устни до неговите и езиците им се слели; тя го бутнала и легнала върху него с цялата си тежест. Сторило му се, че земята се разтваря.

Изведнъж — отново студ. Отворил очи — циганката бягала и била вече далеч по плажа.

— Къде отиваш? — извикал той.

Тя не отговорила, но се обърнала и му отправила знак за сбогом.

— Кога ще се видим пак?

Той крещял.

Тя свила рамене и посочила небето.

— Нека ние да изберем мига, умолявам те, да не го оставяме на случайността…

— Не съществува случайност — извика тя.

— Разбира се, че не съществува случайност!…

Тя се стрелнала толкова бързо, че изчезнала сред скалите.

Минали три дни. Три дни, през които циганката никаква я нямало. Три дни, които променили Гаспар завинаги.

Три дни той я търсил и не я открил; за три дни познал тревогата, надеждата, унинието, бунта, гнева, отмъстителността. И, нещо още по-ново за него, след три дни го обхванало желание да се убие, защото към болката на влюбения се прибавяла и тази на опровергания философ… Той призовавал смъртта като освобождение.

Тъй че не същият мъж се изправил пред циганката след тези три дни раздяла, които вероятно именно тя му била наложила.

Той я открил по здрач на пустия площад. Там тя танцувала за него, дълго; била паднала нощ, той едва я виждал в мрака, чувал дъха й, понякога платът на полата й докосвала бузата му и когато тя го поздравила, той я взел в обятията си. Те заедно се качили в една таванска стаичка, която Гаспар бил наел, и там най-сетне се слели.