Ерик-Еманюел Шмит - Сектата на егоистите

Прегледах бретонските телефонни указатели, след това нормандските и най-сетне в Шербур открих един Лангенер. Значи Гаспар все пак имаше един наследник! Упрекнах се, че не съм помислил за това по-рано, но съвсем за кратко — бях твърде радостен.

Веднага се обадих по телефона. Глас на млад мъж, записан на телефонния секретар, ме прикани да се обадя на друг номер, този на работното му място. Там, в това, което разбрах, че е спортен клуб, се наложи да си уговоря среща с Жан-Лу дьо Дангенер. Насрочих я за другата сутрин и хукнах към гарата…

Спортният клуб „Витатоксиформидабл“ се намираше в сграда в центъра на града. Нямаше как да го пропусна, защото силуети на бягащи, боксиращи се и хвърлящи гюллета хора заемаха, заедно с една стрелка, стените на околните сгради. Влязох. Лъскав фриз по стените, зелен изкуствен мокет, лакиран в синьо таван, растения от лъскава пластмаса, всичко трябваше да напомня за природата. Момичетата и момчетата от персонала имаха същите трагични лица, каквито виждаме изтипосани в гигантски размери по билбордовете в големите градове: здрави, усмихнати, загорели, ясно очертани лица, които трябва да предават ужасяващата мисъл за щастието, при което тялото е всичко, а старостта е някакъв кошмар. За да ме заведат в кабинета на директора, ме преведоха през залите за упражнения. Всички тези уреди за мъчение, цялата тази накачулена с тежести железария, която едва-едва оставя място за изпотеното тяло, дошло тук да страда, би могла, можех да си представя това, да пръска определен извратен чар и да изкарва демоните на плътта. Но не. Никелът бе цар, а възглавницата от изкуствена кожа — негов поданик. Мястото бе прехвърлило цветовете си върху своите обитатели: жените, или поне онова, което носеше това име, сухи, костеливи, без гърди и без дупета, с тъмнокафявата кожа на стар моряк, несъмнено придобит на висока цена в солариумите, носеха върху голото си тяло, което заради прекалено спортния си вид вече не будеше желание, флуоресциращи гащеризони, каквито човек може да види най-вече върху табели, обозначаващи строеж или автомобилна катастрофа. Колкото до мъжете, цялата им мъжественост изглеждаше странно събрана в чифт прекалено развити гърди, макар да се опитваха да се оправдаят, като оставяха в шортите или в долнището на анцуга си без опора да виси онова, което утвърждаваше принадлежността им към силния пол; колкото до останалото, изглеждаха подути не знам от какво, от тренировки, от глупост или от претенция, и ставите на наедрелите им крайници оставаха единственото място по телата им, където за беда нищо не бе набухнало като суфле. От всичко това лъхаше щастливата вулгарност на малоумника, който се мисли за прав.

Изчаках в кабинета на директора, в който остъклената стена гледаше към залата и ми позволяваше да продължа своите размишления.

Влезе Жан-Лу дьо Лангенер. Беше мъж на трийсет и пет, прекалено усмихнат, прекалено мъжествен, прекалено самоуверен; стисна ръката ми прекалено силно, покани ме да седна, а самият той прекалено пъргаво се метна с подскок върху директорското бюро.

Представих се. След маловажните неща като името и факта, че съм парижанин, се опитах да му изложа целта на моето посещение. Не идвах да се запиша в много хубавия му клуб, а да задам няколко въпроса на него, защото съм изследовател по философия.

— Аха, философ.

Произнесе го, както расист произнася „негър“. Смътно си даде сметка за това и се поправи:

— Но много обичам философията.

И ми отправи празен поглед, който смяташе за дълбок, това беше толкова жалко, че само от жалост не го запитах кои са любимите му философи, защото подозирах, че в списъка ще бъдат включат фактурите за паркинга, газта и електричеството, и с тях сигурно щяха да се изчерпят четивата на господина.

За да ме насърчи, той подхвана:

— Не знаех, че има изследователи по философия… на държавна издръжка… Но какво може да изследва човек, когато е философ? Учен, научен работник, доктор — да, но философ?

Не му отговорих по същество и насочих разговора към Гаспар Лангенхарт, чийто официален биограф, уверих го, съм аз.

— Той е един от вашите прадеди и казано между нас, мислител от първа величина! Гаспар Лангенхарт, това говори ли ви нещо? Родителите му, принудени да избягат в Холандия след оттеглянето на нантския едикт, леко са променили първоначалното Лангенер…

— Кога е било това?

— В края на XVII век.

Той ме изгледа облещен и с отворена уста.

— Ама това са стари работи.