Ерик-Еманюел Шмит - Сектата на егоистите

Циганката била изчезнала вече от цяла седмица.

Какво ли правил Гаспар през тази нощ, изгубен сред развилнелите се стихии? Дали скитал из града и по полето, както обикновено? Дали ходил в бордея, в обятията на дебелата руса проститутка? Дали открил циганката?

Каквото и да бил правил, сутринта се върнал замаян, мръсен, мокър до кости, с раздрипани дрехи и тъй неузнаваем, че слугите, които вече се били измили и палели огъня, се уплашили и не се решавали да го разпознаят. Той се качил да си легне без нито една дума.

Слязъл чак за обяда, измит и преоблечен, но с празен поглед и сгърчена уста. Жан-Ив разказал новините, които донесъл от града: от два шлепа още нямало вести, а новини от корабите в открито море щяло да има чак след няколко седмици. След това, с по-лековат тон обявил, че циганите вече вдигат катуна и че са открили двамина от тях мъртви на плажа до пристанището. Мъжът бил ударен с камък, а жената удушена. Сигурно разчистване на сметки между ревниви цигани, защото момичето било много красиво, както му казали. Е, два-три червея по-малко, какво толкова.

Дядо ми, който единствен бил в течение на любовта на Гаспар, веднага погледнал братовчед си. Човек можел да се усъмни, че той бил чул, изглеждал сякаш зазидан в самия себе си, чужд на всичко, което се говорело, вцепенен и сгърчен. Жан-Ив дьо Лангенер обаче направо го попитал:

— Племеннико, като излизахте тази нощ, нищо ли не видяхте, което да помогне да разберем кой е убиецът? Не се ли разходихте край плажа?

Гаспар го погледнал изненадано, а след това избухнал в противен смях, смях на луд човек, в който сякаш се усещала злокобна радост…

На другия ден Гаспар съобщил на семейството си, че се кани да се върне към своята дейност. За тази цел мислел да се нанесе на тавана, заобиколен от книги, хартия и мастило; показал и намерение да не губи повече ценно време да слиза на семейните обеди и вечери, тъй че трябвало да му качват храната горе.

Свикнали да му оставят поднос с храна пред вратата. Лудият философ живял и писал на тавана до края на дните си.

Младият писар млъкна. Бе завършил своя разказ. С меланхоличен вид хвърли една кост в огъня.

— Това е историята на моя предтеча, господа. Но, много странно, изглежда, че той е надживял физическата си смърт. Мрачните му мисли витаят из замъка, съмненията му висят по стените, по завесите, сноват по коридорите, изпълват душите ни. Финансовото ни положение отново западна, прислугата се оттегли и ни се наложи да се принизим до полска работа.

Между тези студени стени, в безрадостния пейзаж, сред живот на труд и печал, записаните в книгата думи на прадядо ми придобиха тежест, каквато никога не са имали. Ние всички се съмняваме, че животът е нещо друго освен сън, защото бихме могли да минем и без тази паяжина от болка и мъка…

Той млъкна, затворен в болката си. Не смеехме да го погледнем. Разказът му ни бе запалил, но и ни бе притеснил. Набързо се разделихме и очевидно вече и дума не можеше да става да завършим вечерта по ергенски.

Бях подразнен. След като толкова се бях надявал и толкова бях очаквал този документ, предоставен ми тъй странно от съдбата, на какво попаднах? На романтико-реалистичните драсканици на някакъв провинциален писач от края на XIX век. Тук нямаше нито сериозно историческо изследване, нито логично философско разсъждение. Мръсна художествена литература! Нищо не бях научил и не бях на себе си.

Но тук все пак имаше една следа. Как ли този Амеде Шамполион бе открил Гаспар Лангенхарт? Не го бе измислил. Ако бе живял в Хавър, сигурно бе научил за съществуването на Гаспар, разбира се, по пътища, различни от моите. Дали Гаспар наистина бил дошъл да живее и да умре на земята на своите предци? Ако случаят бе такъв, това би обяснило как Шамполион случайно бе успял да събере разказите на наследниците му или дори се бе добрал до семейните архиви. А може би тези документи все още бяха там, в ръцете на наследниците?

Тази мисъл за миг прогони гнева ми. Почувствах, че живвам.

Върнах ръкописа на Шамполион, като все пак си направих труда да поръчам копие. Дребният плешив човечец с дебелите кръгли очила се опита да ми прави спънки, колкото да докаже своята значимост и да убие времето, но след това изпълни поръчката ми. Докато чаках, повече, за да се занимавам с нещо, отколкото от истински интерес, се опитах да открия нещо за Шамполион, но било, че човекът не бе направил нищо друго, било че документите бяха унищожени в бомбардировките през войната, не открих нищо. Излязох от общинските архиви, за да се втурна към Централна поща.