Ерик-Еманюел Шмит - Сектата на егоистите

Той сграбчи нервно една миниатюрна топка за ръгби, която бе на бюрото му. Усетих, че вървя към провал.

— Вижте, спомняте ли си да сте чували някой да говори за него?

— Не. Никога.

— Или пък семейството ви да е запазило стари книжа? Семейната ви къща съществува ли още? В някой таван или библиотека един изследовател може понякога да открие неща, които никога да не са представлявали интерес за обитателите й, но се оказват важни за науката.

— О, не, всичко изгорих, когато продадох къщата, за да мине оттам магистралата. Това е пътят от Бизан, трябва да сте минал по него, за да стигнете дотук. Човек невинаги има избор. Но, забележете, те бяха много почтени. Точно с тези пари успях да купя това място и да отворя клуба. И да знаете, върви добре.

Усетих как надеждата ми отлита яко дим. А хуманоидът се усмихваше.

— И не ви ли остана… нищо?

— Нищичко. Всичко изхвърлих, дори не си струваше да викам вехтошар. Знаете ли, мен вехториите…! Пък и къде да ги дяна?

— Ами книгите, картините?

— Извиках един приятел и той ми каза, че са стари боклуци. Книгите бяха съвсем повредени и ги изгорихме с другите неща.

— Може някой от семейството ви да е поискал…

— Само аз останах.

Той ме гледаше, без да разбере защо съм толкова нещастен. Дори прояви жест на симпатия.

— И какви ги е разправял прадядото? Да му се не види, не съм и помислял, че в рода може да има философ. Та какво е казвал?

— Че материята не съществува и че тялото е нематериално. Мислел е също, че е сам в света и че е автор на всичко. Всички сме си мислели така понякога, нали?

Той ме изгледа продължително и не отговори. Имах чувството, че мога да видя през него. След това нареди да ми донесат нещо за пиене. Нямахме повече какво да си кажем.

Преди да си тръгна, му благодарих. Той ме изпрати с облекчение и за да бъде любезен, ме заговори по единствената тема, която му доставяше удоволствие:

— Как намирате нашия клуб?

— Впечатляващ… — рекох скръбно.

— Практикувате ли?

Беше мой ред да се изненадам:

— Какво да практикувам?

— Ами не знам, спорт някакъв, някаква физическа дейност! Добре е за здравето, добре е за настроението, а изглежда е добре и за главата. Имаме тук един инженер, той вече не е същият човек. Вие, който сте интелектуалец, би трябвало да опитате, ще се почувствате в по-добра форма и с по-малко грижи. Откакто започнах, съм чисто и просто неузнаваем. Винаги съм във форма.

— Във форма за какво?

— Ами… аз не знам… за да бъда във форма! Ами това е животът!

И ме награди със сръчкване в гърба.

Унил, разочарован, обезверен, анахроничен с летните си дрехи под дебелото зимно палто, още два дни се влачих из дъждовния Шербур. Добих навика да ходя недалеч от пристанището в кабарето „Батаклан“, където две-три отпуснати момичета си вършеха вяло работата и по еднаквата ни липса на живец ме караха да усещам до каква степен съм уморен и почти отсъстващ от света.

Когато собственичката на хотела ме попита още колко време смятам да задържа стаята, осъзнах, че вече нямам какво да правя на това място, все едно тя ме изгони. Събрах си нещата и си тръгнах с първия влак.

Пристигнах в Париж вечерта. По време на пътуването се бях присетил за една дребна надежда: очаквах нова поява на мъжа с визитната картичка. Но бях прекалено разочарован и не исках да се хващам за тази мисъл. Питах се дали пък в действителност не бях сънувал местата, датите, хората, вещите… вече всичко съществуваше само в спомените ми и не бях сигурен, че са били реални. Кой или какво ми доказваше, че не съм си въобразил, че изживявам всичко това? Кой можеше да ми докаже, че тези събития не бяха само постановка на моите желания? Горкият ми ум сега нямаше доверие в нищо.

Но в Париж, под вратата ми — същото пликче, същият чист почерк, същото картонче, но този път със следните думи:

Скъпи господине,

Ще ми доставите ли удоволствието да наминете да ме видите на 11-ти следобед?

Мисля, че двамата имаме да си казваме много неща.

Адресът бе на гърба. Бяхме 10-ти. Срещата бе за следващия ден. Пристигах точно навреме.

Спрях пред една модерна, банална сграда, облицована с тъмен мрамор и зелена дограма, в която огледалата едва си препращаха малкото светлина, която проникваше във фоайето. Асансьор. Този ден бях чист и прекалено зализан.

Коридор. Трети етаж. Апартамент 202.

Вратата се отваря сама. Колебая се.

Влизам в черен апартамент със спуснати капаци и завеси. Всичко е смълчано. Всичко си почива. Прекосявам няколко голи, лишени от мебели стаи, обкръжени от бели цокли, с корнизи и первази, които попиват изцяло процеждащата се светлина. Стаите се нижат една след друга. И пак. И пак. Имам чувството, че вече съм идвал тук.